Какво ще е детето ти? Кажи в какво не те бива!

Какво ще е детето ти? Кажи в какво не те бива!

Наскоро си говорих с една позната, която за момента е без деца, но много обича да слуша да се говори за тях, защото е малко старомодна, не чайлдфри например (childfree – свободни от деца) и се кани да ражда някой ден.

А аз пък обичам да разказвам за децата си – само да има кой да ме слуша. Темата ми е любима и безкрайна.

И така, познатата ми мечтателно се взира в звездното небе:

-       Интересно, какво ли ще бъде детето ми?

-       Пффф, сега ще ти кажа, няма нищо по-просто от това. В какво не те бива в живота? – уверено заявявам аз.

-       В какъв смисъл? – не разбира девойката.

Ей сега ще разясня. Аз вече разбрах, че не ние раждаме деца, а някой някъде ни ги разпределя. И това разпределение е или много мъдро, или просто плод на нечие изтънчено чувство за хумор.

Ето например едни приятели, запалени велосипедисти, запознаха се на състезание, сватбата беше на колела – всичко, както си е редът. На петия месец от бременността си тя продължаваше да върти педалите, на седмия насърчаваше мъжа си от трибуните, вместо обикновена количка купиха такава с педали за родители, а тапетите в детската избраха да са на малки мечета, каращи триколки.

И сега можете ли да се досетите кой отказа категорично да се занимава с какъвто и да е спорт в момента, в който стана самостоятелен? Младежът скоро ще се жени, но продължава да слага каската на обратно и да носи гуменки вместо обувки за велокрос.

Друга приятелка, израснала сред платната на Дали и книгите на Балзак, свиреше на пиано на бъдещия си наследник от момента, в който видя на видеозона пулсиращата точка. Купи бодита с десен на фрак и с нарисувана папийонка. Разучи работното време на всички местни музеи и от каква възраст приемат деца в местната художествена галерия.

Синът ѝ в момента ходи на карате и риболов, носи старомодни, прокъсани джинси и обожава да измисля рап варианти на детските песнички. Пръв скача в най-дълбоката локва и най-жестоката караница.

- Това е така само защото е момче – въздъхна приятелката ми и бързо роди момиченце.

Сега тя е най-личната хулиганка в квартала. Щерката скочи след брат си в локвата в момента, в който проходи. А малко по-късно му показа как точно се дърпат опашките на момичетата и от кои бръмбари се бои госпожата.

Аз например умело разпределям времето си. Организирам пространството и успявам да вместя целия Космос в обикновеното си ежедневие. На „ти“ съм с плановете, парите и здравия разум. Знам точно кое колко струва и как да го получа.

Но не съм много добра с чувствата. Т.е. знам какво е необходимо, но какво искам – не. Не умея да се доверявам на Вселената и непознатите хора. От мен лъха конкретика, не се интересувам от процеса, а от резултата.

И какво получих? Дете, което е изтъкано от чувства и емоции като тънка паяжина. Което непрекъснато се вслушва в себе си като в музикален инструмент и се мръщи при фалшиви ноти и високи тонове. Което отчаяно изисква да го разбират и приемат точно такова – ранимо и с оголено сърце.

Забрави си шейната в приятели, при които бяхме на гости.

И аз му казвам: „Забравил си я, няма да се пързаляш. А ние тъкмо утре мислехме…“.

- Мамо, не разбираш ли как се чувствам? – извиква той, наистина разстроен – Толкова ми е тъжно и обидно, имам нужда от подкрепа, а ти…

И в това огорчено „а ти…“ се съдържа цялата печал във Вселената. Всички разсъждения за това, как се чувства и кой е до него. А аз стоя, шашната, абсолютно неспособна да анализирам своите чувства по този начин, камо ли чуждите. Свикнала съм да водя подобни разговори с психолози, а не с 5-годишни хлапета…

- Извинявай, съкровище, наистина на теб в момента ти е тежко.

Децата идват при нас, за да ни научат на нещо важно. Може да не забелязваме тяхната мисия, да се борим с тях и да се опитваме да ги оформим спрямо нашите очаквания. Може да облечем пакостника във фрак и да му забраним да скача в локвите. Можем да принудим интелектуалеца да кара колело и да го пуснем надолу по хълма. Може да не слушаме какво сякаш ни крещи цялата същност на малкото човече.

 

А може старателно да си пишем домашното, което ни е задал животът.

Да учим уроците по търпение, доброта, приемане на различието.

 

Да, някой там горе има отлично чувство за хумор. И капка мъдрост.

 

Автор: Льоля Тарасевич

Още по темата:

Най-добрите приятели на майката

5-те неща, за които не ми пука откакто съм родител

Най-интересните и странни въпроси, които са ми задавали като многодетна майка