Не знам как и защо става така, но ми прави впечатление, че станем ли майки, напълно се лишаваме от способността да хвалим самите себе си. Съвсем! Да се ругаем, да се обвиняваме, да броим грешките и пропуските си, да се поставяме винаги на последно място, да се наказваме – това да.
Но да се хвалим?! В никакъв случай!
Като се замисля за себе си, дали се хваля, случва ли се честно и уверено да си кажа: „Браво, супер си!“? Разбирам, че не го правя. Като че ли най-много от всичко на света се страхувам да кажа нещо мило за себе си. Дотолкова се притеснявам от това, че отдавна съвсем естествено не забелязвам своите успехи.
Попитайте, която и да е уморена майка в какво се е провалила напоследък и тя ще ви състави подробен списък с допълнителни бележки под линия. А ако я помолите да се похвали с нещо, да изброи постиженията си? Ще започне да мрънка, да се чуди, да измерва делата си с някаква своя вътрешна скала за правилност и смисъл.
Но главното, ужасно ще се притеснява да не би да излезе, че се хвали излишно. Страхът от това да се представи като егоистка, твърде умна, е по-силен от ужаса цял живот да изпитва вина и срам. Ние сме перфектно тренирани от образователната система и възпитанието у дома, където „Аз“ е на последно място – не бива да отбелязваме, а трябва да игнорираме, да се срамуваме и да крием успехите си. И обратно – дебело да подчертаваме моментите, в които сме сбъркали.
И ето, така отгледани и възпитани, ставаме родители, майки, на които им е трудно да се отнасят добре към самите себе си. И попадаме в свят, в който има малко резултати, много работа и трудности, себеотдаденост и непрекъснати изисквания. И единственото гориво, което да ни поддържа, може да бъде възможността да се окуражим, да се потупаме по рамото.
Но никак не ни се получава, не сме научени да сме добри към себе си от родителите, които по-често ни се караха, отколкото подкрепяха, и от учителите, които ни засрамваха пред останалите. И ето ние ставаме майки, които се чувстват в безизходност и имат непрестанната нужда от разбиране и подкрепа.
А какво ще стане, ако опитаме?! Съзнателно, всеки ден да отделяме време да хвалим сами себе си? За това, че си станала и си завела децата в градината и училище, че си им направила закуски, че си изпрала една планина дрехи, че си се пожалила и за вечеря, вместо да сготвиш първо, второ и трето, си поръчала пица, че днес си напрегръщала децата си и т.н. Отдели място в сърцето си за едно малко сандъче, в които да събираш като скъпоценности добрите думи и отношение.
Струва ни се, че ако посмеем да се похвалим, няма да можем да спрем и ще станем егоистки, които обичат само себе си. Моля ви! Толкова години сте се учили да се критикувате за всяка стъпка и постъпка, че няма как да загубите този навик толкова бързо!
Няма начин! Трудното е да измислим с какво да се похвалим, да не изпитваме срам от добрата мисъл: „Браво на теб, колко много неща правиш и колко е важно това!“.
Веднъж набрах смелост и си позволих на глас да изкажа всичко хубаво, което си мислех за себе си. От устата ми се изля поток от думи, които не можех (не исках) да спра, а от очите ми капеха сълзи. Защото толкова много исках да чуя точно това от майка си, когато бях малко момиче, да се почувствам добро и любимо дете.
А защо да не направим така – всяка майка да се погледне отстрани и да се похвали с любов и грижа, без да се сдържа и притеснява. Да си каже: „Страхотна си, справяш се много добре!“. Да приеме отговорността за собствените си потребности, да осъзнае нуждата си от добро отношение и така да даде пример на децата си по себепознаване и самоуважение.
Източник: Инна Ваганова
Още по темата:
Как да бъдеш щастлива - 12 съвета към дъщеря ми
10 неща, които мама ми е казала като дете и са ми дали увереност като възрастен
