От четвърт век се наслаждавам на радостите на учителската професия, в това число и на милите подаръци от учениците по Коледа. Учителят обича всяко дете в класа си, дори тези, които му късат нервите всеки ден, и тази обич не се влияе от подаръци. Толкова е приятно обаче да получиш жест на благодарност,  да се почувстваш зачетен, важен и оценен. Особено по Коледа.

Вече съм на 40 години и да си призная честно, най-важните неща научих не в училище и в университета, а в професионалния и личния си живот. Т.е. все още не съм убедена, че имаше изобщо някакъв смисъл да уча химия, физика и по-сложната част от математиката, защото те никога, за нищо не ми потрябваха поне до този момент.

Баща съм на деветгодишен син в трети клас. Всеки път, когато прекосявам училищния двор, най-често със сина ми до мен, чувам реч на омразата, с която малки и големи ученици се обръщат едни към други. „Всеки път“ не е случаен израз, а означава, че това се случва действително всеки път.

Тази тема ме затрудни много, защото гледам на нея едновременно от много гледни точки: като ученик, като родител на двама много различни ученици, като обучаващ възрастни, и всичко това през очите на бивш пънкар.