Прекрасният нов свят – инфлацията на чистото знание
Ако сега с вас се огледаме, с изумление ще установим, че светът се е променил. Не само това – той стремглаво се променя всеки ден. Това, което се случва днес, не прилича ни най-малко на това, което е било преди 30 години, както и на това, което е било преди 2.
Ако направим кратък анализ, много бързо ще разберем, че в настоящето знанията, сами по себе си, нямат почти никаква ценност. Защото са леснодостъпни, ако имаме елементарна техническа грамотност. Имам предвид интернет – ако мога да работя с търсачка и знам какво търся, то мога да стигна до знанието.
Настъпила е инфлация – знанието, като такова, губи ценността си. Ако е така, то наистина си струва да се замислим: а какво тогава да преподаваме? И, логично, какъв трябва да е съвременният учител?
Аз мисля така: ако говорим за знания, най-важното вече е – първо, да разбера какви точно знания са ми необходими, и второ, как да разпозная точно тези, които ми трябват. Както и да узная откъде да си ги доставя – това са технически умения, но все пак са важни, затова са и на трето място.
Това пък означава, че най-важното, на което трябва да се научи човек, е – умението да избира. Как в този луд информационен океан, в който плуваме, да избера това, което ми е нужно, а кое е ненужно, а кое е важно, а кое – не? Как да разбера?
На какво да учим днешните деца, ако е невъзможно да се предскаже бъдещето?
Някога, преди 30 години, когато още учех, идваха разни хора, които ни казваха: „Ето това трябва да се учи от децата“. И така се съставяше учебната програма. Ако сега с вас проанализираме действията им, ще разберем колко чудовищно са грешали. Тези, които преди 30 години ни учеха, са съставили програма, която няма никакво практическо приложение към настоящия живот.
Тях, разбира се, ги извинява фактът, че не са знаели какъв ще е светът след 30 години.
Само че ние с вас трябва да поемем отговорността и да кажем, че и ние самите не знаем какъв ще е светът след 30 години. И какво да правим ли? Ние трябва да развиваме у нашите ученици знания и умения, които ще бъдат приложими както сега, така и в далечното бъдеще.
Едното такова умение вече го назовах – да правиш избор, да се ориентираш в реалността. Кое е второто? Струва ми се, че това е навикът да взаимодействаш. Струва ми се, че сега е много, много важно да се уча на това, как аз като дете, ученик, човек, независимо от годините и пола си, взаимодействам със света. Как взаимодействам със самия себе си, с ума си, със знанията си и т.н.
Съвременният учител: от знанията към човека
Ако приемем условно, че това са уменията, които искаме да овладее нашият ученик, то логично е, че учителят трябва да ги разбира и прилага също. Т.е. съвременният учител трябва да е човек, който, малко или много, разбира това, което вече описах по-горе.
Мога да добавя, че това трябва да е човек, много размишляващ, съмняващ се. Защото в съвременната педагогика ние стъпваме като по минно поле.
Разбирате ли, когато ние с вас в IX или X клас учихме какво е това синхрофазотрон, това ни се струваше върхът на науката. На някой може и да му е свършило някаква работа, но на повечето – не. Значи, трябва да проверяваме, да се съмняваме. Значи, следващият завой вероятно е по посока на контекстното образование.
Т.е. съвременният учител трябва да е човек чувствителен, съмняващ се, умеещ да избира, да проверява заедно с учениците си, да подпомага изграждането на личности, да преподава така, че да има отношение към човека.
Децата са други, различни
Любопитството е основно човешко качество. То ни кара да пъхаме носа си навсякъде – защо светът е така устроен? Защо, ако хвърля предмет, той пада, а на лети все нагоре? Да се развива, човек може само чрез любопитството и съвременният свят е устроен точно така. Така че това, което остава на учителя, е да използва целия наличен инструментариум и използвайки го, да не забравя да наблюдава съвременните хора.
Важен също е фактът, че съвременните деца не са устроени като тези отпреди десет години. Сега децата са абсолютно многодействени. Съвременното дете не е в състояние да си пише домашните, ако в този момент в ушите му не гърми музика, не е включен телевизорът, ако не потропва с крак и не си тананика.
Не е ли това нормата, ако 80% от децата са такива? Ние можем да говорим как светът се сблъсква с епидемия от Синдром на липса на внимание, но това просто не е така. Не е вярно. И какво правим ние с вас? Какво прави зрелият, възрастен свят? „Я седни спокойно!“ „Незабавно извади слушалките от ушите си!“
Но всъщност с тези деца става нещо, което ние не разбираме. Аз също не знам какво точно е то, но ми е ужасно интересно. Ние с вас сме длъжни да го изследваме и да го разберем, нали сме педагози. Ние не можем просто да викаме и да повтаряме: „Ама ние не бяхме такива!“.
Да, ние не живеехме в постоянен ритъм и в постоянна музика. Излезте на улицата – и 90% от хората ще са със слушалки в ушите. Това не се случва само в нашата държава, това е по целия свят. Можем ли да го пренебрегнем? Не, това е нещо важно. А училището взема ли го предвид? Не. Трябва да разберем, че извънземните в този случай сме ние.
80% от децата днес са такива. Ако не и сто. Да, те са много умни, с бързи реакции, умеят да избират, ако още не сме успели да пречупим това в тях, те наистина са многодействени. И какво казваме ние с вас? Казваме, че ние така не можем. Ами да се научим тогава, иначе как ще учим тях? А методът, който използва училището в момента, е да се опитва да вкара това интересно ново поколение в старите рамки.
Поколенията непрекъснато се менят. Нашите родители бяха едни хора, ние – по-различни и така нататък. А вместо да го признаем, ние казваме: „Седнете с изправени гърбове и сложете ръце на чиновете. Ако искате да говорите – вдигнете ръка!“. Кой е казал, че трябва да е така? Що за глупост? На мен дори ми е срамно да говоря за това, а се налага.
Например на какво е признак шумът по време на урок? Най-общо, това е признак на интерес. А какво казва съвременното училище – че е липса на интерес.
Вие например, когато седнете да си приказвате с приятелка и ви е много интересно, какво правите? Седите и мълчите ли? Само я слушате, без да я прекъсвате, не задавате въпроси, не разказвате случки от вашия живот? Не може да бъде!
Ако сте лично ангажиран в това, което се случва, то вие ще разговаряте шумно, гръмко, с много жестове и мимики, ще прекъсвате. Така трябва да е построен урокът. Така трябва да се преподават личностните знания.
За учителите, чиновниците и новия закон за образованието
Първо, чиновниците са различни. Доколкото аз ги познавам, а аз познавам много, в различни страни, те си приличат по много неща. Но също така и се различават. И затова нека не поставяме клеймо на хората – те са чиновници, защото няма да е истина.
Второ: вярно е, че чиновници пишат програмите, но нека да ви кажа нещо. След като затворя вратата на класа си, в стаята сме само аз и децата и нито един чиновник не ми забранява да построя урока си така, както вярвам, искам и смятам за нужно.
Чиновникът задава някакви рамки, които може да бъдат удачни или неудачни, това е така. Но вътре в рамките е главната сцена, на която се играе основният спектакъл – урокът. В този смисъл, ако продължим аналогията, драматургът е написал пиеса, но режисьорът преосмисля пиесата и конструира постановката по различен начин, не е ли така?
Тя може да започне на светло или на тъмно, зрителите могат да участват, актьорите да канят зрителя на сцената и т.н. Всички варианти са добри, избира учителят. Да си учител – това е велика професия, защото това е човекът, който държи необходимите инструменти в ръцете си и може да организира образователния процес така, както сметне за необходимо.
Защо ученикът да ходи на училище?
Трябва да се измени системата за обучение на педагози. Тя трябва да е устроена по начин, подобен на този в творческите вузове.
Има някакво объркване тук. Доколкото педагогиката е масова професия, донякъде е трудно да се сметне за изкуство. Добре, нека е масово изкуство, особена категория изкуство.
Педагогът трябва да се отглежда и възпитава точно както артиста или режисьора. Защото това е личност, която трябва, от една страна, да овладее определена материя, а от друга – постоянно да се съмнява и да размишлява, да проверява и да чете.
Предложение номер 2 – това е чисто и просто да седнем и да анализираме какво правим и защо го правим… И пак същия въпрос: защо в наше време да се ходи на училище?
Аз имам мой отговор. Училището, това е много интересно място, умно, творческо, което ми предоставя възможността да изследвам себе си и обкръжаващия ме свят с помощта на определени инструменти – уменията да пиша и да чета, взаимодействията с литературата, чуждите езици, математиката като част от философията, както са я приемали древните гърци, физиката с всичките ѝ чудеса. Аз изследвам себе си и света около мен, защото това е много интересно.
Себе си и света около мен – именно в този ред, защото нима е възможно да е друг? Защото, ако аз просто кажа на ученика: „Седни и учи принципа на синхрофазотрона“, той ще попита: „Защо ми е това? Кому е нужно изобщо?“.
Т.е., ако учим теорията на относителността, трябва с всеки ученик да се разберем през коя врата му е интересно да влезе. И да стане ясно: на някой му е интересно да го направи през взаимоотношенията на Айнщайн с другите хора. На друг – през света на формулите, защото мисли в точни алгоритми. На трети – през Космоса, и така нататък. Темата е една, а подходът е спрямо личностите. И тогава ние ще ги научим на всичко, което искат от нас онези, които пишат програмите и законите.
Важно е да не забравяме, че гръцката дума за училище се превежда като „място за беседи“. Или в друг превод: „място за отмора“. Т.е. това е мястото, в което ние беседваме и откриваме нови неща. На мен ми е напълно ясно, че разговорът е един от инструментите за учене. Например при нас в много от часовете влизат по двама педагози, които спорят едни с други и увличат класа в спора си.
Също така е куриозно, че повечето педагози не знаят какво точно означава „педагог“. Това всъщност е „водач на деца“. Някога така се е наричал робът, който в Древна Гърция е водел децата на училище.
Сега ние също говорим за водене на децата – защото ние ги водим. Не ги учим, не набиваме знания или изсипваме знанията с фуния – ние ги водим, като ги държим за ръка. А и ще добавя: ние успяваме, когато децата също ни водят.
Ето това е нашата професия.
Автор: Дима Зицер
Дима Зицер е директор на Института за неформално образование в Санкт-Петербург. Той е завършил педагогически университет и Санкт-Петербургската театрална академия. Доктор е на педагогическите науки. Смята, че образованието е изкуство - пресечна точка на психологията, театъра и педагогиката.
Източник: http://www.pravmir.ru
Още по темата:
Какво казва един учител преди матурите
8 неща, които хората не разбират от работата на учителя
ТЕСТ: 12-те качества на изключителния учител
!Забранено е копирането, предаването, разпространението и съхраняването на част или на цялото съдържание на този текст, в каквато и да е форма, без предварителното писмено съгласие на „Клевър Бук“ ООД.
