Наскоро имах разговор по темата с една приятелка, майка на 9-годишна девойка. Докато аз на висок глас коментирах как в детската градина се търси Дядо Коледа за тържеството, тя ми изшътка:
"Тихо, дъщеря ми още вярва в Дядо Коледа!".
Бях изумена и доста притеснена какво ще стане, ако 5-годишната ми дъщеря реши да коментира въпроса с нейното дете. И двете ми деца знаят, че такъв човек не съществува. Приятелката ми от своя страна беше неприятно изненадана от мен:
"Защо лишаваш децата от детство? Нека да вярват в чудеса още малко!". Приключихме разговора набързо, защото започна да става твърде разгорещен, но вкъщи се замислих отново дали решението ми е правилно.
Защото аз съм против Дядо Коледа, Феята на зъбчетата и говорещите котенца и зайчета. Или по-точно съм против децата да вярват, че те наистина съществуват.
Спомням си много ясно откъде започна всичко – бях новоизпечена майка на 3-годишен син, който влетя в стаята и с тригодишна увереност и плам заяви: „Аз съм Батман и отивам да скоча от покрива". Това вече ми дойде в повече.
Отнех му пилата, която използваше вместо сабя, докато беше Зоро, криех смеха си, докато се опитваше да се покатери по стената като Спайдърмен, но изобщо не бях се сетила за възможните опасности, когато рязко превключи на Черния рицар.
Набързо му обясних, че това са приказни герои, че те не съществуват наистина и че ако се опита да скача от място, по-високо от 50 см, ще има сериозни неприятности, освен неминуемите травми от скока.
След тази случка започна да ми се струва все по-нереално да убеждавам сина си в неща, които знам, че не са верни. Защото все пак говорещи котета и кучета не съществуват, а костенурките рядко се сприятеляват с плъхове. Като родител смятам, че е мое задължение да уча сина си на добро и лошо, на истина и лъжа.
Аз съм човекът, който трябва да му разкаже за света и живота и да го научи да различава истината от фантазията. Затова и избрах винаги ясно да му казвам кое е приказка, а кое – реалност. Да, ние четем приказки с говорещи животни, но децата ми знаят, че това е просто история, и не се опитват да заговарят всяко срещнато коте.
И така стигаме до Дядо Коледа. Какво всъщност представлява тази "приказка", "фантазия", "традиция" или не знам как точно да го наречем. (И нека оставим настрана факта, че всъщност е произлязъл от рекламна кампания на марка безалкохолни напитки.) Дядо Коледа е добър старец, който носи подаръци веднъж в годината на всички послушни деца. Да пренебрегнем и очевидната невъзможност и невярност на събитието – за една нощ подаръци на всяко дете по света.
Това вярване носи куп неверни и дори недопустими за мен твърдения:
- Защо трябва да уча детето си, че трябва да е послушно, за да получи подаръци? Според мен то трябва да е послушно, защото така е редно и всички се чувстваме по-добре, а не заради някаква бъдеща, и то материална изгода.
- Защо трябва да респектирам детето си с чужд човек? Редно е аз и баща му да сме хората, с които то да съобразява действията си, а не с хипотетична, непозната фигура. Аз не искам да прехвърлям отговорностите си на друг. В семейството очаквам да се уважаваме и разбираме, защото си вярваме и се обичаме един друг.
- Как ще обясня на детето си, когато дойде времето (и кога точно е то), че съм го заблуждавала, или да си кажем направо – лъгала? Опитвам се да си представя как ще обясня защо съм го направила – аз го направих, за да се чувстваш по-добре, следователно и ти можеш да го правиш, когато прецениш. И какво точно ще му кажа – Дядо Коледа не съществува, чудеса не съществуват? Оттам и следващият ми довод:
- Защо детето ми трябва да смята, че прекрасни са само приказките? Аз твърдо вярвам, че светът около нас е достатъчно красив и изпълнен с чудеса. Просто ние изкуствено учим децата си да вярват във феи, вълшебни пръчици и супергерои и да смятат пролетните цветя, морето, снега за обикновени и подразбиращи се реалности. Не е ли магия цъфването на едно цвете? А не е ли суперсила способността на тялото ни да излекува ожуленото коляно за няколко дни?
Та няма ли около нас толкова много примери за доброта, любов, приятелство и саможертва? Защо не разказваме истински истории, за истински герои? Сигурна съм, че всеки има поне една Пепеляшка или прекрасен принц в семейството си, да не говорим за веселите джуджета :)
Не ме разбирайте погрешно – аз обичам приказките, фантастичните истории и художествените книги. Те ни водят в светове, в които едва ли ще стъпим някога, и развиват въображението ни.
Просто искам децата ми да могат да ми вярват,
да различават истината от лъжата,
да се наслаждават на света около себе си
и да мечтаят.
Звучи лесно, нали :)
Автор: Дара Димитрова
Още по темата:
Моля, не помагайте на децата ми!
Как станах дядо Коледа по погрешка
8 заблуди на тема "Когато родя"
