Събуждаш се сутринта, не съвсем съвършена, но напълно симпатична. Слабичка, но с хубав бюст, вярно, косата е с прораснали корени, но пък така си естествена, приятна за очите.
Протягаш ръце към мъжа си, който, разбира се, също не е Ален Делон, но така дори е по-добре – по-мъжествено някак си. И така, целуваш го по брадясалата буза и си мислиш: колко е прекрасно всичко! А, ето и кученцето се е събудило, маха с опашка, тропа с нокти по паркета, намеква, че е време за разходка.
На улицата също красота – дъжд, сняг, изпражнения, някакво ревящо дете го водят на градина, а ти гледаш приклекналото куче и пак се радваш: ех, че е хубаво, че твоите деца вече пораснаха и сами могат и да отидат, и да се върнат от училище, ако поискат – истинско щастие!
Връщаш се у дома, а там любимият вече е направил кафе, ех, че хубаво, мислиш си, добре че купихме 3 кутии филтри – просто страхотно! И такова щастие те тресе всяка сутрин примерно 20 дни в месеца.
А после изведнъж – храс и край, КРАЙ! На 21-вия ден телефонът ти с прискърбие те уведомява, че е първият ден от месечния ти цикъл.
И очите ти се отварят.
За всичко.
И няма спасение от истината. Поне до 28-мо число. Защото не трябва, не бива повече да живееш в лъжа и самозаблуда – стига толкова!!!
Събуждаш се. Косата – с прораснали корени, ти си ленива, страшна, стара. И дебела при това. Кучето – разглезено, също дебело, мирише, досажда. За какво изобщо ни трябваше куче? Кой го доведе? Децата! Защо? За да си играят! Е, те се наиграха, а ти всяка сутрин го разхождаш. В сняг, дъжд и изпражнения!
И тоя до теб лежи. Ще ми лежи той! Очевидно е, че лежи нарочно, намислил е нещо. Не иска да разхожда кучето, преструва се, че спи! Но от друга страна, как да не се преструва, ако до него всяка нощ лежи такова същество? Дебела глупачка, с небоядисана коса и миризливо куче, също дебело? Как човек да го понесе, без да изпада в летаргия?
Добре че поне на улицата нищо не се е променило – войната с околния свят си бушува, както обикновено. Влачат някакво дете към детската градина. Нека му! Иде ти да отидеш и да му кажеш: какво си се развикал, хлапе? Не е ли ясно, че си прецакан?! И няма смисъл да викаш, на никого не си нужен. И аз на никого не съм нужна!
В асансьора вече ридаеш, обзета от ужас, безсилие и мрак. А вкъщи ОНЗИ, с кафе в ръка. И обяснява колко било добре, че сте купили 3 опаковки филтри. А ти лекичко вметваш: „Хайде да си поговорим за нещо друго, а?“ – „За какво?“ – „Ами по-добре ми разкажи за Таня Иванова. Как си бил влюбен в нея.“ – „Ама това беше в училище!“ – „Нищо, нищо, разкажи ми, много ми е интересно!“ И го гледаш така, леко презрително. Лазиш му по нервите, докато сутринта не завърши със скандал.
И ето, вече си зад волана, караш детето на училище. И изведнъж, без да го очакваш, те засича някакво безотговорно нищожество с провинциални номера. По принцип, да махнеш с ръка и да забравиш. Но не и в ТЕЗИ дни – от двайсет и първи до двайсет и осми.
Паркираш пред училището, ръцете ти треперят, напълно си разбита от живота: не те уважават на пътя, дебела си, мъжът ти обича Таня Иванова.
И тогава вдигаш поглед и виждаш пред себе си надпис ХРАНИТЕЛНИ ПРОДУКТИ. Влизаш в магазина и купуваш шоколад с пълнеж от конфитюр, а също и един буркан с течен шоколад. Вземаш пластмасова лъжичка, сядаш в колата и ядеш ли, ядеш шоколад. По някое време пластмасовата лъжица се чупи, но и ключа върши работа.
И някак си… те отпуска...
Още по темата:
Специална игра за таковци - гениалната идея на една майка
5-те неща, за които няма да ви пука, когато станете майка
