Получавам поне 10 родителски запитвания седмично: „Искам психолог да поработи с детето – изобщо няма мотивация да учи!“. И затова реших да напиша няколко неща по темата:
Лошата новина: За съжаление, психологът не може да махне с вълшебната мотивираща пръчица и да направи от детето един малък учен. Психологът не може да внуши, че скучното е интересно, страшното – нестрашно, и това, което боли – е безболезнено.
Добрата новина: Той може детайлно или не чак толкова детайлно да се запознае със семейството и да зададе неудобни и дори нелепи въпроси, с които да изясни защо мотивацията не се е появила или къде е изчезнала, като въпросите и техните отговори могат да предизвикат удивление, съпротивление, злост, недоверие, осъзнаване – но не у детето, а у родителите. И това осъзнаване – ако се случи – само по себе си е лечебно.
Психологът например може провокативно да запита – а детето ви вижда ли вас самите да учите? Доколко вие сте готови да отделяте огромна част от времето си, за да правите нещо, което смятате за безсмислено, не получавате удовлетворение от него, не виждате реален резултат. Като постоянно ви оценяват и нямате минута свободно време? Вие много ли сте мотивирани, когато вършите нещо неинтересно и рутинно? С лекота ли оправдавате очакванията от вас? Щастливи ли сте?
Родителите възразяват: „В живота има неща, които ТРЯБВА да се правят“.
Лошата новина: с новото поколение думата ТРЯБВА не работи. Съвременните деца много често задават въпроса „Защо?“. И се фокусират върху това, в което виждат смисъл. Ако ние не можем да разкрием този смисъл, то те търсят нещо друго, което да им доставя удоволствие, и да, за съжаление, това много често са игрите.
Думите „трябва“, длъжен си“, „задължително“ се отнасят към определени части на мозъка, които отговарят за самоконтрола. При съвременните деца тези части се развиват по-късно. А в тийнейджърските години понякога временно спират да работят изобщо.
Добрата новина: тези части на мозъка се активират, когато имаме разписание на деня, когато имаме планирани дейности, когато детето има предвидима, не твърде голяма, очаквана натовареност, когато има „ритуални“ действия – например съвместни умни игри, задължителна физическа активност, семейни разговори. И когато ценностите на родителите съвпадат с техните действия и няма двойни послания.
Ако приемем версията, че всеки здрав организъм, който се чувства в безопасност, се стреми към развитие, то мотивацията намалява или изчезва, когато:
1. Детето се чувства в опасност. В този случай то престава да възприема новата информация. Когато човек се намира под хронично напрежение неговата дълготрайна памет страда:
А. Детето може да се страхува от конкретен учител.
Б. Детето може да е пропуснало уроци и да не може да навакса, страхува се да не се провали.
В. Детето се страхува да не сгреши – ако училището/учителите са концентрирани върху търсенето на грешки, а не на постигането на успехи. Наша задача е да научим детето, че е човешко да се греши. И е важно да се отбелязват постиженията и положените усилия.
Г. Детето се бои от съученици, които го дразнят.
Д. Детето се бои да отиде до тоалетна в училище. Но му е по-лесно да саботира учебния процес, отколкото да си признае.
2. Уморено е. Погледнете бледото личице, сините сенки под очите. Ако вярвате на витамините – давайте. Ако може да му осигурявате няколко часа допълнителен сън и почивка – направете го.
3. Органични причини – дислексия, синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност – всичко това се диагностицира. Важно е родителите да разбират какви са особеностите в поведението и възприятията на детето и да търсят начини за корекция. Тези деца вече са толкова много, че почти се превръщат в норма. Има и много начини за справяне – просто трябва да потърсите.
4. Детето се съпротивлява.
На учебния процес – например има твърде строги правила.
А. На авторитарния учител, който не предизвиква уважение
Б. Отмъщава на училището, че няма свободно време.
В. В тийнейджърските години е възможно да се появи период на обезценяване – временно да се обезценят неща, които преди това са били значими за детето.
На родителите си:
А. Ако родителите са твърде фокусирани върху „външните“ показатели на успеха;
Б. Ако му се оказва твърде голям натиск, ако мисли, че се отнасят с него несправедливо, ако е обидено и изпитва болка;
В. Ако родителите му го притискат, защото тяхната самооценка зависи от неговите успехи;
Г. Ако родителите му не се развиват;
Д. Ако се съпротивлява на родителския перфекционизъм.
5. Вътрешни причини:
А. Разочарование от себе си;
Б. Липса на вяра в себе си;
В. Когато привлича внимание с неуспешността си;
Д. Не вижда смисъл в това, което прави;
Е. Дете интроверт, което трудно се адаптира в група;
травмирано е;
Ж. По този начин изразява ревността си към брат/сестра.
Очевидно е, че съветите на учителя да поговорите с детето, да окажете натиск и да го призовете към отговорност са безполезни.
Молбата на родителя към психолога да усили неговата мотивация е некоректен и безполезен. Да се говори и да се правят промени – това трябва да се случи в цялата семейна система, при това не във връзка с училищния успех.
Когато родителите казват искрено, с любов и загриженост: „Тревожа се какъв ще стане“, аз им казвам: „Децата няма тепърва да стават хора – те вече СА личности“. За съжаление, те често се чувстват приемани и обичани, значими само когато са успешни. Те са толкова претоварени с нашите очаквания, че често не знаят какво искат…
И за последно ще споделя една клиентска история. Родителите са мотивационни треньори. Водят мотивационни семинари, които целят да правят хората по-успешни. Техният син на 13 години ми каза: „В моето семейство се говори само за успех, за известност, за лидерство. Родителите ми много пъти са ми казвали, че искат да се гордеят с мен. И аз много се старах, за да го постигна. До VII клас бях отличник. И една нощ ми хрумна – а какво ще се случи, ако няма с какво да се гордеят? Ще престанат ли да ме обичат? Ще ме изгонят ли от вкъщи? Не мога да живея така – през цялото време да отговарям на нечии очаквания – на родителите, на учителите, на непознатите хора… Излиза, че не съм свободен. А аз се нуждая да разбера какво искам самият аз…“.
Училището е само етап от живота. А децата ни не се подготвят да станат хора, те вече СА личности.
Автор: Светлана Ройз, Източник
Още по темата:
За да научим детето си да лъже, трябва да го наказваме
Как родителите програмират бъдещето на своите деца
