Време е да си призная – детето ми ужасно ме дразни

Време е да си призная – детето ми ужасно ме дразни

Пет работещи съвета как да не избухваме от непослушанието на децата си

Още преди година отношенията ми със седемгодишната ми дъщеря Кира не вървяха добре. Тя непрекъснато беше недоволна, мрънкаше, крещеше. А аз непрекъснато избухвах. При това, когато Кира беше на 6, се роди Лида и положението съвсем се влоши – ревността просто разкъсваше по-голямото ми момиче и тя стана непоносима. Веднъж дори демонстративно се напишка на дивана в хола, защото бях твърде уморена да играя с нея и вместо това заспах. Беше ни трудно и настъпи моментът, в който трябваше да си призная – изпитвам непрекъснато раздразнение към детето си.

Всичко, което усещах към нея, беше умора и озлобление. Нормално ли беше това? Не. Исках ли да продължавам така? Не. Трябваше да направя нещо. И започнах да чета книжки по детска психология. Отначало бях като в мъгла – как така да слушам „активно“ детето си, когато всъщност ти се иска да го удушиш? Какво означава „леко да поставим граници“, когато то непрекъснато крещи и дори не ме чува? Но постепенно нещата започнаха да ми се проясняват. За година прочетох поне 40 книги по детско-родителска психология, посещавах дори психотерапевт и разбрах това: всъщност с детето не трябва да се прави нищо. Нужно е да променя себе си. Когато започнеш да осъзнаваш собствените си детски обиди, недоволства и вини, детето ти изведнъж се превръща от капризен непознат във весел и щастлив, близък човек. А ти в действителност започваш да усещаш не раздразнение, а съчувствие, когато детето ти плаче за 5-ия бонбон, който не сте му купили. До това състояние стигнах постепенно, четейки и анализирайки прочетеното, емоциите си, поведението си и спомените си. И много искам да споделя този опит. 

В самото начало не разбирах напълно как трябва да действам, но все пак реших да се заема с най-очевидното – постоянното раздразнение. Повтаряш по 15 пъти, а детето пак не те е чуло. Реве, понеже сте му дали чиния в различен от любимия цвят. Нарочно отнема играчката от брат си или сестра си и го разплаква. Непрекъснато пее една и съща песен от два часа. Крещи „аз сам!“ и веднага след това изтърва чинията на пода и я чупи. Всичко това са стандартни истории от детския живот и именно те обикновено предизвикват досада и озлобление у родителя. При мен досадата беше рядкост – почти непрекъснато виках. Още от сутринта, будейки Кира за училище, аз мрънках, правех забележки и критикувах. Това трябваше да се промени. Методът ми беше такъв: когато усещах, че започвам да се дразня, преди да започна да викам, се опитвах да разбера защо се чувствам толкова зле.

И открих пет основни причини, като нито една от тях нямаше връзка с личността на детето ми.

1. Аз не обяснявам достатъчно добре и детето ми не може да ме разбере.

Пример: Страшно ме дразнеше фактът, че след като си измие зъбите, Кира плюе пастата толкова силно, че непрекъснато цапа огледалото в банята. Дреболия, нали? Да, но мен направо ме побъркваше. Всяка сутрин и вечер крещях: „Ама колко пъти да повтарям! Пак е свинщина! Сто пъти ти казах, че трябва да си по-внимателна!“.

Решението: Ако се налага непрекъснато да повтаряш едно и също, но нищо не се променя, то най-вероятно проблемът е в това как обясняваш. Една сутрин аз започнах да си мия зъбите едновременно с Кира, но преди да си изплакна устата, ѝ казах: искаш ли да ти покажа как плюят истинските спецове? Прицелих се в канала на мивката, изплюх се и я подканих: „Пробвай и ти, може да станеш професионалист!“. Тя с радост повтори и всичко се получи просто перфектно. Сега преди всяко миене просто трябва да припомня – хайде да видя как хубаво плюеш!  Резултатът е, че двете се смеем, огледалото е чисто, а настроението – прекрасно.

2. Уморена съм/чувствам се зле.

Пример. По обяд вземам малката от градина, после отивам за по-голямата, бутайки количка, натоварена с чанти, раници и торбички. Кира непрекъснато говори, мотае ми се в краката, опитва се да се вози на количката. Обикновено това ме вбесяваше и точно на входа, преди прибирането не издържах и избухвах. Тя се разплакваше  и обедът ни беше развален.

Решението: Когато стигнем до входа, казвам: „Мила, хайде сега да помълчиш малко и бързо да се качиш до вкъщи, аз ще кача количката и у дома ще продължим да играем на думи. Малко съм уморена и може да се разсърдя – не на теб, а на ситуацията“. Тя спокойно приема тази малка почивка, а аз получавам 2 минути тишина в момент на умора. Сега, дори да проявя раздразнение, Кира ме пита: „Мамо, на мен ли се обиждаш, или на ситуацията?“. Аз отговарям: „На ситуацията, мила, извинявай, не се сърдя на теб“.

3. Ядосвам се на самата себе си.

Пример: Почивен ден, децата спокойно си играят, аз си пиша с клиент във фейсбук. Той внезапно, спешно, точно в момента, в който нямам никаква възможност да седна зад компютъра, иска поправка в текста. Започвам да се ядосвам на себе си – за това, че съм написала несъвършен текст, за това, че не съм успяла да се разбера с клиента така, че да не ме безпокои в почивни дни. Потъвам във водите на самосъжалението и самокритиката. И изведнъж Кира казва: „Мамо, искам ябълка!“. И получава в отговор: „Нали досега яде! Не може непрекъснато все нещо да искаш!“.

Решение. Когато почувствам, че настроението ми се влошава, а децата са край мен, започвам да си припомням – моята обида няма нищо общо с децата. Повтарям си наум: „Разстроена си заради кореспонденцията с клиента, обидно ти е, че не е харесал текста ти отведнъж, ядосваш се, че не си достатъчно уверена в себе си, за да му обясниш, че не можеш да работиш в момента, неприятно ти е, че се чувстваш виновна пред него. Всичко това е гадно, но децата нямат нищо общо“. Ако ми е трудно да се овладея, казвам на глас: „Съкровище, имам малко служебни проблеми, моля те, дай ми 10 минути и след това ще ти обърна внимание“. Казвам това още преди децата да разберат, че съм под напрежение. Получавам тези 10 минути, изпивам чаша кафе и отново съм на фронтовата линия.

4. Ядосвам се на собствените си детски спомени.

Пример. От момента, в който на 5 години Кира реши да си пуска дълга коса, всяка сутрин се развихряше. Аз се опитвах да вчеша купчината коси, а тя крещеше. В края на краищата аз се вбесявах и виках: „Тогава се реши сама!“, а тя започваше да плаче. В един момент реших да споделя този проблем в една група на мами във фейсбук. Исках да получа морална подкрепа, щеше да ми олекне, ако всички бяха написали – да, и мен ме вбесява вчесването! Но не, почти никой не го написа. И тогава си помислих – явно само аз имам някакъв проблем с това. И си спомних как в детството си имах коса до кръста. Когато ме решеше, мама така силно ме скубеше, че започвах да плача, а тя ми викаше и това се случваше всяка сутрин. Ресането в детството ми беше истинско изтезание. И именно това усещане аз пренасях на дъщеря си, като възпроизвеждах миналото.

Решение. Тук всичко се оправи от само себе си. Когато осъзнах в какво се корени проблемът, моето отношение към нея се измени. Спомних си собствените ми усещания, емоции, болка и сълзи и вместо да се дразня, започнах да изпитвам искрено съчувствие. И към себе си като малка, и към дъщеря ми. Кира не стана по-търпелива – тя все така мрънка, колкото и внимателна да съм. Но просто нейните реакции спряха да ме дразнят. Сега не викам, а точно обратното – опитвам се да я разсейвам и в разговори процедурата минава по-лесно и бързо.

5. Ядосвам се на някой от близките ми.

Пример. Сутрин е, приготвяме се за градина и училище, малката е размазала каша по масата, голямата е още по пижама, а трябва да излизаме след 15 минути. Мъжът ми е гледал сериали до 4 сутринта и не може да се събуди. Малката, цялата в каша, иска непрекъснато да я гушкам, аз я държа, но в същото време трябва да направя прическа на голямата, малката дърпа кичури коса, голямата пищи, настава Апокалипсис. Аз съм ужасно ядосана на мъжа си – не може ли да се събуди и да вземе поне едно от момичетата, за да ме облекчи – но той спи ли, спи. В резултат на това избухвам и си го изкарвам на децата.

Решението. Чувствайки, че ставам все по-раздразнена, аз, както и в предните ситуации, определям кое точно ме ядосва и отправям гнева си към обекта, който го е предизвикал. Детското мотаене сутрин е нещо нормално – няма какво да се сърдя на тях. Затова пък имам чудесен повод да обсъдя с мъжа си проблема за сутрешното ставане и споделянето на отговорности. Ако тази ситуация се повтаря често и той спи спокойно, докато жена му панически се мята из апартамента, докато децата пищят, то възможно е да има проблем във взаимоотношенията в семейството, към който децата отново нямат отношение.

Допълнителна полза от подобен анализ на ситуацията е, че по този начин не само възрастните се учат да овладяват емоциите си. Децата, гледайки реакциите на родителите си, започват да се вслушват в себе си. Преди няколко дни момичетата играеха в детската стая, изведнъж се чуха шум, викове, рев, малката взела играчка на голямата, тя си я взела обратно и ѝ се накарала. Тъкмо мислех да се намеся, когато чух Кира да казва на сестра си: „Лида, извинявай, че ти викнах. Аз те обичам, но просто се ядосах, че си счупих къщичката за понита. Домъчня ми“.

А аз в съседната стая буквално се разплаках – от гордост и умиление. 

автор: Олга Уткина, Източник

 

 

 

Още по темата:

Моето трудно момиче

Нормалните деца са шумни деца

Как спрях да викам на децата си - 10 извода от един родителски експеримент