Мила майко на две деца,
Приеми това писмо за официално извинение. Оттеглям обвиненията си и размахвам белия флаг на разкаянието. Ако искаш, дори можеш да използваш ужасната фраза: „Аз казвах ли ти!“, заслужавам си го.
Защото, преди да стана майка на две деца, просто не схващах за какво става въпрос.
Преди раждането на второто ми дете аз все още бях сравнително отпочинала, имах приемлива лична хигиена и се хранех пълноценно и редовно.
Честно казано, не разбирах всичките тези вицове и предупреждения, че видиш ли, раждаш и край с яденето, спането и къпането. Бях горда, че явно се различавам от масата майки и че успявам да запазя стария си живот до голяма степен непроменен въпреки майчинството.
Тогава родих второто си бебе и изведнъж истината зад всички тези смешни картинки на майки, жадуващи за кафе и криещи се в банята, за да ядат шоколад, станаха болезнено реалистични.
Най-накрая РАЗБРАХ.
Разбрах защо телевизорът винаги е включен, въпреки че си се заклела, че няма да си от ОНЕЗИ родители, които използват Дора Изследователката за детегледачка. Разбирам как перспективата за 23 минути укротени деца надделява над вината, че промиваш мозъка им с анимационни филми.
Разбрах как се стига от домашно приготвените пюрета от биохрани до купуването на готови бурканчета на промоция от близкия супермаркет. Разбрах защо все по-често плесването на лютеница върху хляб замества изкусно гарнираната с морковчета здравословна закуска сутрин.
Разбрах как така детето ти се оказва вечно мърлявото дете в градината, онова с храна и петна по блузата, останали от хапването набързо в колата, докато си се опитвала да закараш двете хлапета навреме сутринта.
До болка ясно ми стана как и най-добрите планове се разбиват на пух и прах, как зъбите остават немити, а интересната книга, купена преди месеци – недочетена.
Виждам теб и съпруга ти, безсилно отпуснати на дивана след изтощителната борба с вечерното приспиване („Вече два пъти пи вода! Стига толкова!“, „Не, не знам къде ти е любимото мече!“), и сякаш чувам мислите ви: „Къде се изпариха последните два часа от живота ми?“.
Разбирам защо се поддаваш на тръшкането на детето си и му даваш по принцип забраненото лакомство, само и само да има миг тишина, както и защо му подаваш телефона си пред кабинета на лекаря. (Аз наистина сериозно се бях зарекла, че няма да ставам ТАКЪВ родител. Никога не казвай никога…)
Разбирам колко лесно човек започва да си мисли, че работейки, изкарва толкова, колкото да плаща на детегледачката, и че ще е по-лесно направо да си остане вкъщи.
Как животът, който ти се е струвал напрегнат с едно дете, след второто понякога може да изглежда непосилна задача. (Знаете ли колко пъти на ден трябва да нахраните две деца под две години? А колко памперса да смените?)
Разбирам как е възможно гримовете ти да изсъхнат от неупотреба, сладката лятна рокличка да си стои в гардероба вече три сезона, а книгата – непрочетена с месеци.
Как един прекрасен ден осъзнаваш, че не можеш да разпознаеш нито една от песните по радиото, както и че последните новини, които си чела, са били във фейсбук и всъщност са се отнасяли до бърза и лесна рецепта, а не за нещо наистина критично важно.
Разбирам защо си постоянно, непрекъснато, хронично закъсняла за всичко, независимо от най-добрите си намерения.
Знам как понякога си мислиш, че излизането навън ще те спаси от хаоса вкъщи, в резултат на което прекарваш следващия минимум един час в опаковане на неща за похапване, търсене на изчезнала обувка и хранене на бебето, което е огладняло рязко точно на входната врата. Разбирам защо внезапно ти се струва, че всъщност най-добре е да не излизате – никога повече.
Сега разбирам как от нищо избухва скандал, колко плитка е чашата на търпението и защо гневът ти надига глава по-често откогато си си представяла някога. Разбирам как, въпреки че обичаш децата си толкова силно, има някои дни от майчинството, в които едва оцеляваш.
Както вече казах – сега вече те разбирам.
Но ето и какво още разбрах:
Как въпреки тревогите ти, че никога няма да обичаш друго дете като първото, сърцето ти расте и побира всяко следващо бебе от минутата на раждането му.
Разбрах, че любовта ти към всяко дете е малко различна, но еднакво безрезервна и дълбока.
И дори да има дни, в които да ти се струва, че са те пуснали в опасен лабиринт с вързани ръце и превръзка на очите, знам, че никога няма да си толкова щастлива, колкото си точно в този водовъртеж от деца, задачи и предизвикателства.
И че да имаш още едно дете, всъщност не е краят на живот, какъвто го познавате до момента, а и началото на нещо много различно и много по-хубаво.
С обич,
Майката на две деца, която най-накрая те разбра
Аз съм Мелиса: понякога доста разсеяна, но и много откровена майка на едногодишния Чейс и бебето Сам. Разказвам за опита си като майка напълно открито, с всички объркани, ужасяващи, прекрасни и невероятни детайли. Радвам се, че четете тази статия.
Още по темата:
Шест причини да имам шест деца
Към родителите с малки деца: нека съм този, който го казва високо и ясно
