Помня първия път, когато сграбчи палеца ми с толкова силни и толкова мънички пръстчета. Държеше ме, сякаш никога няма да ме пуснеш.
След това сграбчваше все така непоколебимо абсолютно всичко. Играчки, залъгалки, кабели, котката, косата ми. Пусни го, бебче – казвах нежно аз, разтваряйки желязната хватка на малките ти ръчички.
Скоро блуждаещите пръстчета станаха целеустремени инструменти, които драскаха разкривени букви, изстискваха неописуеми звуци от безбройните музикални играчки и рисуваха картини, нуждаещи се от разшифроване. Тичаше след пеперуди и балони, но винаги ме държеше за ръката, аз бях твоята сигурност и защита. Не се пускай! – предупреждавах те, докато бързаше по натоварените улици и към своето бъдеще.
Стигнахме там твърде бързо. Ти сама реши да махнеш помощните колела. Аз държах с една ръка седалката, а с другата рамото ти. Ти се тресеше от страх, а аз те стисках здраво. Ти ме молеше: Не ме пускай!
Не и преди да си готова! – обещах аз.
Страхуваше се, когато те бутах напред, но аз ти казвах, че трябва да пробваш, за да се научиш. Ти стискаше дръжките толкова силно, че кокалчетата ти побеляха, но скоро успя да запазиш равновесие. Добре – каза ми, – можеш да ме пуснеш, мамо! Аз те пуснах и ти политна напред.
Минават години. Ръцете ти стават все по-сръчни и догонват светлия ти ум, а дългите ти пръсти се превръщат в талантливи инструменти.
Хващаш ме за ръка и ме дърпаш, за да видя последното ти творение, и усещането ме изненадва. Това не е инстинктивното сграбчване на малко дете, а силната хватка на пораснало човешко същество.
Не забелязвам, че задържам ръката ти твърде дълго. Ти се смееш нежно. Можеш да ме пуснеш, мамо. Усещам студения въздух с дланта си.
Разхождаме се навън след вечеря и си говорим за нещата, които предстоят. Ръцете ни леко се докосват и аз си спомням колко време мина. Колебая се, но те хващам за ръка. Силна, способна ръка, голяма, колкото моята, но много по-мека. Когато скланяш глава на рамото ми, знам, че още сме заедно.
Тези мънички ръчички, които стискаха свирепо палеца ми, сега умело пускат пералня и правят палачинки. Тези някога блуждаещи пръстчета сега летят по клавиатури и устройства, пишат умни истории, създават истинска музика, рисуват красиви картини.
Все още съм ти необходима, разбира се, но вече не е нужно да се държиш за ръката ми, за да се чувстваш в безопасност. Сама разплиташ възли, връзваш обувките си, пишеш свои истории, избираш начина, по който да си красива.
Забавям крачка, когато приближаваме къщата ни. Стискам ръката ти и ти не се отдръпваш. Сякаш си предаваме съобщение: Не ме пускай. Не още. Но и двете го чувстваме.
Скоро ще е време.
Време да построиш сама живота си.
Време да държиш други ръце.
Време да ме пуснеш и аз да те пусна.
Пусни ме, бебче.
Можеш да ме пуснеш, мамо.
Стискам ръката ти още веднъж.
Направи го първа.
* Със специалното съгласие на автора: Ани Рено – майка на три деца. Била е учител по английски език, работи от разстояние като асистент редактор в списание. Основният й ангажимент в момента е да отглежда и учи децата си вкъщи. Обожава черен шоколад, както и да пише в блога си:
http://www.motherhoodandmore.com
Още по темата:
Понякога плача за теб, мъничка моя...
