Моята 6-годишна дъщеря се върна у дома, след като беше на гости на баба си, с един особен блясък в очите: „Имам една идея!“.
„Мамо, гледах детско филмче и там едни деца си говориха, че са имали ДА ден! Това е един цял ден, в който родителите казват ДА на всичко, което поискат децата. Може ли да го направим? Може ли и ние да имаме ДА ден у дома?“
Първата ми мисъл беше: „Ето затова съм против кабелната телевизия“.
Втората ми мисъл беше: „Защо пък не, в крайна сметка?“.
Заедно решихме, че нейните искания трябва да включват и малката ѝ сестра, която все още не можеше да схване идеята, но със сигурност щеше да се забавлява. След това измислихме само 4 правила: „Без пътувания, по-дълги от час, без покупки над 25 долара, без боядисване на косата и без дейности, които могат да наранят нас или други“. Най-накрая определихме дата за този грандиозен експеримент.
Пиша този текст в края на нашия първи ДА ден и съм изтощена. Сега осъзнавам, че трябваше предварително да пия енергизиращи витамини поне седмица преди датата. Като оставим настрана умората обаче, мога да кажа, че детето ми и нейната малка голяма идея ми помогнаха да си припомня важни неща, които умореният ми родителски мозък беше забравил през последните години.
1. Моите деца не са чудовища, които се опитват да ме победят и унищожат.
Зная, че звучи малко драматично, но понякога се чувствам точно така. А имам добри деца. Лесни деца. Деца, които се обслужват сами и използват думата „благодаря“.
И въпреки това.
Има дни, в които имам усещането, че трябва да облека ризница, за да встъпя в битката на родителството и да оцелея. Защото понякога се чувствам все едно съм аз срещу тях. Уроците, които трябва да им предам срещу блуждаещи умове и бързи крачета. Чиста къща срещу лепкави ръчички. Лягането вечер срещу ранното ставане сутрин.
Правото да казвам НЕ е едно от най-сигурните ми оръжия, с които удържам обсадата, защитавам владенията си и се опазвам от ордите. (Сигурно си мислите: „Ти имаш 2 деца, Мег, това не е орда“, но ще ви възразя. Опитайте се да успокоите 3-годишното ми дете, когато е пропуснало следобедната дрямка, или тичащото ми 6-годишно дете с ниска захар и тогава можем да си говорим.) Въпреки това посрещнах началото на ДА деня спокойна. Защото бяхме заедно! Идеята беше аз да се присъединя към тях, вместо да съм им пъдар. И това беше страхотно изживяване. Говорихме си и се смяхме така, както не бяхме го правили от месеци. Някъде между първия набег за понички и последния изгледан филм си спомних, че ние сме не само родители и деца, а и съдружници в предизвикателството „семейство“, и че и двете състояния са верни, независимо дали могат да съществуват винаги заедно.
2. Това, което децата ни наистина искат, често е нещо много хубаво.
Естествено имаше няколко молби, които ни най-малко не ме изненадаха – да купим понички, да ги взема по-рано от училище или да вечеряме в любимата им фастфуд верига. Но също така имаше много прости и мили искания – да отидем с колата до каньона, за да видим последните остатъци сняг, да купя любимото сладко на сестра ѝ, да си направим костюми на супергерои от хартия. Най-изненадващото бяха нещата, които децата НЕ си поискаха – нямаше нито една купена играчка за целия ден. Повечето бяха преживявания, и то такива, които включваха мен и сестра ѝ. Тя използва деня, за да напълни сърцето си, а не кутията си за играчки.
3. Невинаги трябва да казваш НЕ на казването на НЕ.
Аз все пак бях аматьор в това мероприятие и в резултат на това моята 6-годишна дъщеря, която беше научила правилата наизуст, успя да измисли няколко невъзможни молби, които не нарушаваха ни най-малко 4-те правила. Любимото ми беше, когато поиска със сестра си да изрисуват стените на стаята си с флумастери. Не исках да наруша директно споразумението ни и да кажа НЕ. Но пък и не исках 32 различни грозновати фигури, надраскани по току-що пребоядисаните стени. Затова го обсъдихме. Коментирахме факта, че това е доста трайно решение, което след няколко седмици може да им омръзне. И че е много хубаво, че тя иска да украси стаята си, но дали можем да намерим по-добър начин да го направим? В крайна сметка, тя взе решение да олепи стените с тиксо и хартия, на която да рисува и която да смени, когато поиска. Дъщеря ми просто се нуждаеше от моите аргументи и известно време, в което да намери по-добро решение. За момент станахме партньори, а потенциалът ни заедно е много по-голям от потенциала ни поединично.
4. Неочакваната полза от казването на ДА.
Да казвам ДА, не беше актът на разглезване и хаос, който очаквах да бъде. Докато я гледах да взема решение за това, какво точно да поиска, аз също така виждах как тя избира и нещата, от които ще се откаже. Защото ДА денят е само веднъж годишно! Тя трябваше да избере най-важното за нея в многото възможности. Това беше един урок, който ѝ отказвам с моите „не“ и „аз знам по-добре“. Тя трябваше да реши кое наистина иска и кое не чак толкова. Беше удивително и затрогващо да я видя как се лишава от неща, които желае. Тя внимателно подбираше желанията и думите си. Надявам се, че това е урок, който ще остане с нея през годините. Доста неща в живота на всяка жена – от храната, която ядем, до дрехите, които обличаме – се определят от думата „не“. Ние се фокусираме твърде много върху нещата, които не можем да правим, за сметка на тези, които можем. Когато ръцете ти са пълни с правилните ДА, няма място за депресивни НЕ-та.
И най-накрая
5. Казването на ДА може да бъде мотивиращо и стимулиращо.
Има ли моменти, в които трябва да казваме НЕ? Разбира се. Почти всеки час от всеки ден ние трябва да отказваме по нещо. И е много важно да учим децата си (както и нас самите), че правилното ДА ни движи напред, а грешното ДА ни дърпа назад. Казвайки това, най-накрая разбирам силата на ДА. Видях как то прави момиченцето ми силно и независимо. Трябва да го правим по-често.
Хубавият ден стигна до своя хубав край. Вечерното измиване, гушкането преди сън и един последен въпрос преди заспиване:
„Мамо, може ли съвсем скоро пак да си казваме ДА?“.
Да. Да, разбира се.
Още по темата:
Време е да организирате ДА ден у дома!
Най-ценният ми родителски похват
8 игри с копчета за ДЪЖДОВНИ дни
