Имам един вътрешен глас, който понякога жалостиво пищи: „Не е честно! Аз съм добра! Аз съм малка! Съжалете ме! Трудно ми е! Никой не ме обича! Никой не иска да си играе с мен! Не искам да вземам решения! Не искам нищо да правя! Другите са виновни! Искам да ме гушнат!“.
И друг глас, който студено и твърдо повтаря: „Виж я ти нея! Не било честно! Я се погледни! На кого си нужна такава! Мрънкало! Стига си се оплаквала! Нищо никога не довършваш! На всички им е писнало от теб! Слабачка!“.
И сякаш се разхождат в различните стаи на една къща – вътрешното дете и вътрешният родител, и се борят за достъп до микрофона, всеки крещейки своята болка. Детето проклина критичния и взискателен родител. Родителят проклина слабото и неуверено дете. Детето си търси родител – грижовен, емпатичен, търпелив, съчувствен. Търси го във всеки партньор, във вече немладите си родители – и неизбежно се разочарова. А родителят си търси друго дете – удобно, сдържано, послушно, трудолюбиво, защото наличното все трябва да се побутва и критикува. Иначе няма да порасне и няма да се справи.
И сякаш не знаят, че са в съседни стаи.
Беше вечер, аз седях в кухнята и размишлявах. Вече година бях разведена, децата спяха, беше нощ и беше тихо. И бях толкова уморена да слушам плача на това недообичано, самотно дете в мен, че си казах: „Ей! Та ти можеш! Ти умееш да бъдеш търпелива, внимателна, честна и подкрепяща децата си! Та ти си най-добрата майка, нали така? Ето, момиченцето в теб се нуждае от точно такава!“.
И някак си те се видяха. И дълго си говориха.
Момиченцето разказа колко ѝ е страшно, каква нужда има от любов и как се опитва да се справи с всички сили. А вътрешната майка ѝ каза точно това, най-важното, което дълги години чакаше да чуе: „Прости ми. Не разбирах колко зле се чувстваш. Не виждах, че те наранявам. Аз съм зад теб и до теб. И няма да позволя на никого да те обиди“.
И тогава на момичето му поолекна и каза: „Нищо, мамо. Разбирам. Просто си имала своите тревоги“.
И тогава и на майката ѝ стана по-леко и каза: „Знаеш ли, когато се страхувам, ти се карам. Трудно се става самостоятелен“.
Тази вечер си дадох обещание. Казах си го на глас в празната кухня: „Аз съм дете, но също съм и родител на самата себе си“.
Сега вече те са приятели. Когато детето мрънка и се оплаква, родителят го гледа нежно и с търпение. А когато родителят се кара, момиченцето разбира, че не е нищо сериозно. И знаят, че щом са заедно, винаги ще се справят.
На моя безименен пръст имам годежен пръстен – брилянт и платина. Поръчах си го на дизайнер, за да знам и да помня, че преди всички партньори, родители и приятели аз имам СЕБЕ СИ.
Когато ми е тъжно или тревожно, го гледам и си спомням, че винаги мога да разчитам на собственото си аз.
За мен тази прословута „Любов към себе си“ съвсем не е непрекъснато потвърждение, че съм най-привлекателната и обаятелната на света, а именно усещането за тази цялост. За правото да бъда и двете – и детето, и родителя. И те да се разбират и подкрепят. Защото, когато го правят, в главата ми звучи един глас.
Топъл.
Спокоен.
Силен.
Моят глас.
Със специалното разрешение на автора Олга Нечаева, майка, предприемач и писател, която записва своите мисли на блога си: http://www.womanfrommars.com/
Още по темата:
На какво ме научи майчинството
Родителското его - тъмната страна на любовта
