Мислех си, че знам всичко и разбирам всичко. И защо да не го мисля – интелигентна, образована, прочела хиляди книги, статии, новини. На добра позиция, с растяща кариера, с по 100 есемеса от приятели и колеги за Коледа – все доказателства, че съм голямата работа.
И тогава родих.
И за много неща броячът сякаш бясно се завъртя назад и се закова на нулата. А всяко мръдване нагоре от нея ми струваше пот, сълзи и лекьосани блузи. Имам две магистърски степени, но по отношение на родителството като учебна дисциплина смятам, че съм около 3–4 клас – т.е. веселото тепърва предстои.
На какво ме научи майчинството:
Не е честно – не е честно да организирам цял месец рождения ден на детето ми и то да пипне вирус вечерта преди тържеството. Не е честно цял ден да го водя по паркове, да му купувам сладолед, да го забавлявам и на лягане то да каже „Днес беше най-ужасният ден в живота ми“ само защото си е ударило пръста преди 5 минути. Не е честно да плаче за някаква изпочупена играчка, когато има пет скъпи и нови пред себе си. И е справедливо да се разгневя и да излея този гняв… Но не го правя (поне се опитвам), защото насреща нямам равностоен партньор, а разстроено малко човече, което още не различава вчера от утре и сега от винаги… И защото моята работа като родител не е да раздавам справедливост, а да уча на такава.
Избор – отглеждането на дете е поредица от избори – малки, големи, но никога незначителни. Ако едното дете успявахме да го вмъкнем в заетите си животи и да запазим относителна свобода и мобилност, то с две нещата рязко се променят. Разбрахме, че с предишните ни животи е свършено и трябва да си изберем нов, в който водеща роля, поне за следващите няколко (10-ина) години имат децата. Не искам да споря с хората, които казват, че животът им е същият, че ходят навсякъде с децата и няма промяна. Защото верният отговор на това твърдение винаги е „зависи“. Зависи колко и какви деца имате, зависи какво вие разбирате под свобода и мобилност. Винаги зависи и винаги избирате как да приемате/представяте нещата.
Търпение – аз съм супер припрян човек. Чета бързо, говоря бързо, действам бързо. Искам нещата да се случват веднага. Но майчинството е едно огромно изпитание по ЧАКАНЕ. Чакаш 9 месеца (ако си имал късмета да забременееш веднага), чакаш да отминат трудностите при кърменето, чакаш да минат коликите. Търпеливо бършеш сополите, викаш лекар, гушкаш топлото дете. При всяка най-малка температура (хем ЗНАЕШ, че е просто грип) сърцето ти се къса, иде ти да викнеш бърза помощ, но търпиш. И си повтаряш – и това ще мине.
Да не говорим за абсолютното изпитание на търпението на всеки родител – излизането с дете. Няма значение колко си образован, готин, модерен – седиш и ГО чакаш. ТО те упражнява в търпение. Моят график е важен само за мен, докато за детето ми е важен невероятно красивият камък пред краката му.
Невинаги има нужда от система – от самото начало се опитвах да вкарам предвидимост в така променения ни живот. Исках да съм готова за всяка ситуация и да няма неприятни изненади. Пренебрегвах временните решения и търсех постоянни такива. Оказа се обаче, че животът с повече от едно дете е низ от временни решения, защото непрекъснато и неочаквано се променя. Тъкмо нагласиш графика си около следобедното спане и то престане да спи. Намираш най-страхотната детегледачка на света и му е време за градина. Пуснеш го на градина и освободиш гледачката – то се разболява на всеки две седмици… Количеството на умствената и физическата енергия, които хабях в непрекъснатото планиране и създаване на системи не водеше до качествени изменения, а до чисто изтощение. Най-смисленото нещо, на което се научих, е да се отпускам и да си казвам: „Ще се оправим, ще го мисля, като ми дойде до главата“.
Смирение – Преди децата си мислех, че всичко е логично и последователно, че за всяка болка има лек, че всичко може да се контролира и планира. Майчинството беше абсолютно (дори болезнено) просветление. Разбрах, че всичките ми професионални успехи и изчетени книги не могат да ми помогнат да прескоча трудностите при кърменето. Нямаше вълшебно хапче или кремче. Просто трябваше да оставя тялото си да се справи само. Да отпусна нещата и да се доверя на природата. Осъзнах силата на инстинктите – аз, която спях, независимо от звъненето на телефона до главата ми, след раждането се будех при всяко просумтяване и изскимтяване. Да не говоря за нощния сън – никога не съм вярвала, че човек може да спи 6 часа на денонощие (с 4 до 6 прекъсвания) и да оцелее.
Уважение – преди оценявах хората по външния вид, професията, аксесоарите, интелигентността. Имаше готини хора и скучни хора. И някакви опърпани и изтощени досадници с деца. Сега изпитвам възхищение пред всеки, който е избрал да бъде родител и го прави осъзнато и последователно, независимо от образованието и социалния си статус. Възхищавам се на саможертвата и упоритостта, които са необходими ежеминутно, за да отгледаш Човек. Да не говоря за благоговението, което изпитвам, когато видя хора с деца над 25 години – едва се удържам да не извадя тефтерчето и да питам и да пиша, да пиша и да питам: „Как преживяхте тийнейджърските години?“, „Как ги предпазихте от лоши компании?“, „Как успяхте да ги накарате да завършат?“, „А как изобщо оцеляхте?“. Тези хора за мен владеят СИЛАТА.
Вие владеете СИЛАТА :)
Още по темата:
Какво промениха децата в живота ми
Към нашите деца - простете ни!
