Дъщеря ми си обува чорапогащника.
Вече 15 минути.
15 минути, но сме далеч от успеха.
И съботната сутрин е провалена – чорапогащникът ѝ стяга.
А нас вече ни чакат там, закъдето отдавна закъсняхме.
Ту петата не е на мястото си, ту колената ги няма.
Аз безсилно я гледам и броя до 100.
И някъде дълбоко в мен започва да клокочи гневът.
Все едно съм чайник, който ври и кипи.
Да, чайник съм и парата, илизащата от ушите ми, го потвърждава.
Сурово я мъмря, хайде, по-бързо.
Наум осъждам това несръчно дигитално поколение.
А дъщеря ми си обува чорапогащника.
Изглежда, няма да можем
без сълзи да преминем това изпитание и да стигнем до якето.
Моят дзен е изтощен и объркан.
Върти се въпросът:
ще отидем ли някъде изобщо в близките няколко часа.
И аз, за сто и петнайсети път, броейки до 200,
се сривам от висините на чуждите педагогически стандарти
(парата бумти в слепоочията ми и все по-силно свири чайникът).
Злобно пъхам замръзналите крачета
в проклетото гърло на чорапогащника.
Бързам и викам.
Бързам и викам – и изведнъж ми става толкова гадно и студено,
че докато с лявата ръка намествам петите и колената, с дясната си закривам устата
(и изведнъж става тихо като при трудно кацане).
А дъщеря ми ме прегръща, притиска буза до рамото ми.
- Благодаря ти, че ми помогна. Защото аз
хич не се справях. Може би още съм малка.
Хайде да им простим на тези непослушни чорапогащи.
И да побързаме. И сигурно ще успеем да стигнем.
- Ще успеем, съкровище. Не се притеснявай, животът е пред нас.
Трамваите минават на 10 минути.
Стоим до вратата.Тихичко си шепна: „Чакай“.
И чакам.
И мълча.
Дъщеря ми си обува маратонките.
Източник: Наталия Ненашева
Още по темата:
10 правила за разговор с мама, преди да е изпила сутрешното си кафе
Да пораснеш - за детето и майката в нас
