Как да мотивираме детето – едно непопулярно мнение - част 1

След като чувам поне десет родители на седмица да заявяват: „Трябва да заведа детето си на психолог – не иска да учи!“, реших да напиша текст по темата.

Лошата новина: психологът, за съжаление, не може да махне с вълшебната си психологическа пръчица и да направи така, че детето да обикне училището. Няма как да внуши, че неинтересното е интересно, страшното – нестрашно, болезненото – безболезнено.

Добрата новост: психологът може да опознае цялото семейство, да зададе един куп неудобни въпроси и да помогне на членовете му да разберат защо няма мотивация и къде се е дянала тя. И въпросите, и отговорите може да предизвикат удивление, съпротива, неудоволствие, недоверие, осъзнаване – не в детето, а в родителите. И това осъзнаване – ако се случи, е само по себе си оздравяващо за всички.

Психологът например може да попита – а вашето дете вижда ли ви да учите? А вие занимавате ли се с неща, които смятате за безсмислени, от които не получавате вътрешно удовлетворение и не виждате значим резултат? Намирате ли се под постоянно наблюдение, поставят ли ви се оценки, липсва ли ви свободно време? Вие самите имате ли висока мотивация, когато изпълнявате неинтересна и рутинна работа? Стараете ли се непрекъснато да оправдавате нечии очаквания? Щастливи ли сте?

Родителите възразяват: Но понякога просто ТРЯБВА.

Лоша новина: с това поколение тази дума не работи.

Съвременните деца често задават въпроса: Защо? Те са фокусирани в това, в което виждат смисъл. Ако ние не можем да им го покажем, те сами го откриват в нещо друго, което им доставя удоволствие (да, за съжаление, често това са игрите).

Думите „трябва“, длъжен съм“, „ще направя“ придобиват значение, когато е достатъчно развита тази част на мозъка, която отговаря за контрола над импулсите. При съвременните деца тя се включва по-късно. А при тийнейджърите е възможно дори временно изобщо да спре да работи.

Добрата новина: тези части на мозъка и тези думи се активират, когато имаме разписание на деня, режим, когато планираме, когато детето има постоянна, не голяма, но значима отговорност, когато има ритуални активности – семейни занимания и навици, когато се поощряват въпросите – и търсенето на отговорите, когато семейството всеки ден научава нещо ново, когато има задължителна физическа активност. А също така, когато ценностите на родителите съвпадат с техните действия. Когато няма „двойни стандарти“.

Хайде да изследваме нещата. Да направим паралели. Детето отива на училище с мотивация. Възрастният отива на работа с мотивация. Каква може да е тя?

- Игрова. Детето носи в училище играчки или играе по своите правила. Във всеки момент може да каже „стоп“ и да излезе от играта – учебния процес. Възрастният играе на работа, не се подчинява на правилата и сроковете, старае се да прави само това, което му е интересно, избягва отговорност.

- Социална. Детето отива в училище, за да общува. Често за сметка на учебния процес. Ако отношенията не се развиват добре, то може да откаже да учи. Възрастният отива на работа заради приятните контакти, често е в социалните мрежи по време на работа.

- Заради успеха. Детето ходи на училище, за да получава високи оценки (ако това не се случи, мотивацията намалява). Възрастният ходи на работа заради статуса, похвалите от шефовете, заплатата.

- Заради ученето. Детето ходи на училище, за да научава нови неща. Осъзнато. Възрастният ходи на работа, за да развива потенциала си.

Ако всички видове мотивация присъстват в живота ни едновременно и успяваме да ги удовлетворим, това са голям късмет и щастие. Най-зрялата мотивация, разбира се, е учебната. Но за да стигне до нея човек, трябва да узрее.

Нека приемем версията, че всеки здрав организъм, който се чувства в безопасност, би трябвало да се стреми към развитие, т.е. би трябвало да има естествена мотивация – развивай се, пораствай, живей. Ако тази мотивация намалява или отсъства в нашето дете, са възможни следните варианти:

Прочетете част 2 ТУК

Автор: Светлана Ройз