Какъв е проблемът с наказанията?

Наказанието традиционно е схващано като неизменна част от дисциплината. Много родители смятат, че дисциплината е същността на родителството. Да дисциплинираме децата си, действително е проява на отговорно родителско поведение. Но както предполага етимологията на думата дисциплина, да дисциплинираш, значи да учиш. Дали наказанията успяват да постигнат тази цел – да научат децата на нещо в дългосрочен план? Нека разгледаме част от проблемите, които наказанията поставят:

1) Наказанията сами по себе си не учат децата на умения и стратегии за справяне в дългосрочен план

„Търсете решения, не наказания. Децата трябва да се научат как да поправят грешките си, не просто да платят за тях.“ (Ребека Ийнс)

Децата често не разбират за какво са наказвани и не научават нищо от наказанието. Всичко, което научава детето чрез процес на обуславяне, е, че наказанието е свързано с определено поведение и за да се избегне, то трябва да избягва съответното поведение. Но реално децата не се научават как да се справят със ситуацията по-ефективно, да бъдат социално сътрудничещи, с по-висок морал и уважение към другите.

При малките деца способностите за критично, аналитично, абстрактно и хипотетично мислене не са достатъчно добре развити. Частта от мозъка ни, която е отговорна за тези висши мисловни процеси, се развива последна (напълно около 25 г. възраст). Те започват да се разгръщат едва с навлизането на детето в тийнейджърските години. Да мислиш критично и аналитично, означава да разсъждаваш над ситуацията, като обмислиш защо това се е случило, как са се почувствали другите, как си реагирал и дали реакцията ти е била уместна в ситуацията.

Хипотетичното и абстрактното мислене означават да разсъждаваш над това, което може да се случи в бъдеще като резултат от собствените ти или тези на другите действия, да анализираш различните сценарии на поведение и последиците от тях. Затова социалното изключване например под формата на изпращането на малките деца в стаята си да разсъждават над поведението си с идеята, че ще разберат „грешката“ си и ще се поправят в бъдеще, е напълно неуместно предвид липсата на неврологична зрялост за тези сложни мисловни операции.

2) Наказанията учат децата да се страхуват от родителите си

Чрез наказанията родителите се опитват да възпрат нежеланото поведение на децата си или да ги приучат към спазването на желано поведение. Механизмът, чрез който родителят се опитва да постигне тези цели, е страх и контрол. В краткосрочен план това може и да действа.

Страхът от наказания и загуба на родителската любов действително работи, особено при по-малките деца. В името на най-важната за него базисна потребност – от принадлежност и свързаност с нас, то ще стане послушно, дори това да е за сметка на други негови потребности. Проблемът е, че страхът подкопава връзката с децата ни и ни отдалечава от тях.

Те се научават да крият своите чувства, потребности и истинска същност от нас, за да не загубят любовта и приемането ни. Наказанието учи на страх и веднъж щом страхът избледнее ( в отсъствие на родителя или с порастването и навлизането в тийнейджърския период, белязан от стремеж към автономия и оспорване на родителския авторитет) често поведението се завръща или приема друга форма.

Страхът е лош съветник. Децата, които се страхуват от реакциите на родителите си, може да са твърде уплашени, за да дойдат при нас и да ни споделят нещо, когато наистина се нуждаят от помощ. Понякога децата лъжат или скриват информация от родителите си, страхувайки се от техните реакции. В тийнейджърския период това ги прави особено уязвими, защото съветите на техните връстници, като тях незрели и неопитни, могат да ги въвлекат в рисково поведение.

„Няма такова нещо като „здравословен страх“ от родителите ти. Това е ужасно. Никой не трябва да се страхува от хората, които обича или да се страхува у дома.“ (Issa Waters)

3) Наказанията учат децата на неавтономни модели на поведение. Мотивацията зад „доброто“ поведение на наказаното дете е изцяло външна – страхът от авторитета Целта на родителството е да възпитаме отговорни и съвестни личности, които постъпват правилно, защото искат това и разбират значението на поведението си. Трите стожера на вътрешната мотивация са автономност, компетентност и свързаност. Наказанието не допринася за удовлетворяването на нито една от тези три базисни потребности.

4) Наказанията често ни пречат да видим зад проблемното поведение на детето, че то има проблеми и изпитва затруднения

„Лошото поведение е симптомът. Обезкуражаването е заболяването. Окуражаването е лечението.“

Когато гледаме само поведението, спираме да виждаме детето с цялата сложност на неговия вътрешен свят и потребности. Лошото поведение често е само симптом, върхът на айсберга - малката част, която се подава над повърхността на водата. Отдолу са неговите вярвания, т.е. мислите и убежденията на детето, които се крият зад поведението и дълбоките му потребности от принадлежност, значимост, оцененост.

Трябва да сме любопитни към предизвикателното поведение и да се опитаме да разберем какво иска да ни каже детето с него, като потърсим начин да го подкрепим в трудностите, които изпитва, да удовлетворим неговите потребности, да го чуем, видим, разберем. Ако „лекуваме“ обезкуражаването (разбирано като непосрещнати базисни вътрешни потребности на детето) с още повече обезкуражаване (наказание), само ще задълбочим дефицитите у детето и трудностите, които изпитва.

Ако решите да използвате наказания понякога, винаги се уверявайте, че детето разбира за какво е наказвано, поговорете си внимателно с него, разберете какво стои зад постъпката му, обяснете му подробно с какво поведението му вреди на другите и как може да се поправи в бъдеще, опитайте се да посрещнете дефицитите и затрудненията, които изпитва, и да се свържете с него. С диалог и сътрудничество можем да постигнем много повече, защото с децата сме в един отбор, а не в противникови лагери, борещи се за надмощие.