Моят син скоро ще навърши 4 години и аз непрекъснато допускам грешки. Докато беше съвсем малък, и грешките ми бяха малки. Например – купя му прекрасна развиваща се играчка. А той я гризе. Или му готвя разнообразна полезна храна. А той си играе с нея.
Когато синът ми стана на 1 година, за първи път сгреших на едро. Отидохме на море за цялото лято и аз си представях как аз ще съм с артистичен бял шал, ще се разхождаме с него ръка за ръка по плажа и ще се наслаждаваме на залеза.
Действително детето ми направи своите първи стъпки на Канарските острови, но съвпаденията свършиха дотук. Първо, той категорично отказа да ме държи за ръката. Второ, мразеше да стъпва по пясък – предпочиташе да го яде. Трето, като всички деца на своята възраст той по-скоро падаше, отколкото ходеше. А по пътя към плажа повърна върху белия ми шал.
Всъщност бях сгрешила с около година. Следващото лято пак отидохме на море. Синът ми тъкмо навърши 2 години, с удоволствие правихме дълги разходки ръка за ръка, гонихме се във водата, краката му бяха покрити с пясък, а косите му грееха от лъчите на залязващото слънце.
Оттогава аз непрекъснато имам отклонения от очакванията с около 12 месеца и досегашният ми опит не ми помага да спра да греша.
И така, на година и половина започнах да чакам кога ще проговори. В края на краищата, по разказите на бабите му, техните деца – т.е. ние с мъжа ми, на тази възраст вече сме декламирали „Зайченцето бяло“. По памет. Пред публика.
Моето дете опроверга всички закони на наследствеността и на година и половина казваше само шест думи: „ма“, „му“, „мяу“, „ав-ав“, „бу“ и „ку“. Бабите намекваха за невролог и логопед. И аз реших да проведа кратко проучване сред майките в интернет и си изясних, че речниковият запас на децата на тази възраст се различава много малко.
Но пък в Русия няма нито една баба, чиито деца не са проговаряли още на 11 месеца. В общи линии, предполагам, се досещате, че синът ми започна да говори на около 2 години, а на 2,5 каза първото научено наизуст стихче. Не помня точно какво, но не беше „Зайченцето бяло“. И досега не сме го учили.
След това на мен изведнъж ми провървя: оказа се, че нямам никакви конкретни очаквания за използването на гърнето.
Това се оказа наистина голям късмет, защото „сектата на свидетелите на едногодишните деца, използващи гърне“, не отстъпва по многобройност на „сектата на свидетелите на деца, цитиращи наизуст „Зайченцето бяло“ на година и половина“.
А по твърдост на убежденията дори я превъзхожда. В общи линии, ако смятате, че на година и половина детето ще ползва спокойно гърнето, прибавете към очакванията си още една година и по-скоро няма да сбъркате.
С прилагането на правилото „плюс една година“ значително си опростих живота, но не спрях да греша. Работата е там, че когато детето ви може да ходи, яде самостоятелно и говори, е много трудно да не изпаднете в заблуждението, че и всичко останало може да прави само.
Така на 3 години аз започнах настойчиво да чакам, че ето, всеки момент ще започне да си играе само и да заспива, без да съм в стаята. След месец ще навърши четири и имаме частични успехи на тези два фронта. Ако му подарим нов конструктор, ще му стигне за 40-тина минути самостоятелна игра, а неотдавна съвсем сам заспа, слушайки любимата си аудио приказка.
Разбира се, това в наши дни изобщо не би удивило никого: децата на 4 години вече говорят, дори е редно да четат… Но аз лично имам идея кога това ще се случи най-рано.
Автор: Анна Иванова
Още по темата:
Шест лоши съвета, с които правим децата си нещастни
Пълното щастие на една майка и една муха...
До колко е редно да контролираме децата си
