Седя си и в апартамента няма никого. НИ-КО-ГО. Само аз и една муха. И ушите ни – на мен и на мухата – звънят от тишина. На пода са разхвърляни кубчета, играчки, пъзели, детски сокчета и килимче за упражнения на моториката.
Мъжът ми заведе Алиса при дядо ѝ и ще останат там цял ден, а аз се съгласих да приема ролята на „лошата майка“, посипах си главата с пепел и рухнах на дивана. Мухата падна до мен и захърка.
Когато затворих вратата зад тях, веднага си помислих няколко неща наведнъж:
- О! Чудесна възможност да потренирам йога! Защото с Алиса няма как. Тя виси върху мен, сяда на главата ми, скача ни корема ми и ми бърка с пръстчета по чакрите.
- Или не… По-добре да си обуя маратонките и да клекна 100 пъти – помислих си след това. Защото с Алиса няма как. Тя си въобразява, че аз съм мост, а тя е крайцер, и ми пълзи между краката. Това ѝ е играта – да мине, докато мостът се смъкне.
- А после да направя кифлички. Много, много! И да замразя – помислих си за трети път. Това може да се случи, докато съм с Алиса, но само при условие че не ми е свършил абонаментът за клиниката за неврози.
- Няма да е лошо да мина и пода на кухнята с един парцал – проблесна съвсем безумна мисъл.
Помислих си всичко това и рухнах на дивана. И съм там вече от 4 часа и 10 минути.
4 часа и 10 минути пълна, абсолютна, всепоглъщаща свобода. Ако някой ми беше казал преди три години, че щастието – това е просто да лежиш на дивана, да мълчиш и да не мърдаш, не бих му повярвала.
А още щастието е да можеш да ядеш, когато искаш, като при това да дъвчеш бавно. И никой да не се катери по теб, да те дърпа, да хленчи, да ти бърка в чинията и да крещи: „Ака ми се!“.
Затова днес ям безрежимно, стихийно, каквото ми попадне. Откривам хладилника, дълго изучавам съдържанието му, вземам си сирене, варя си трета чаша кафе и бавно, бааааавно ям.
След половин час мога да си хапна банан, а след още час – яйце. И това да ме прави непоносимо щастлива. На човек не просто му трябва малко, трябва му микроскопично малко.
Но за да разберем това, се нуждаем от контраст. А когато живееш в този контраст години, си пиеш самотното кафе като жива вода, премляскваш тихо, за да не събудиш мухата, защото я разбираш.
Понякога ми се иска да седна на звездолет с климатик и функции на машина на времето и да полетя с него в миналото, за да посетя себе си в петък вечер, в колата, докато чакам задръстване. Да седна на седалката вляво и да закрещя на собственото си ухо: НАСЛАЖДАВАЙ СЕ!
И ми се иска звездолетът временно да се повреди, за да усетя още веднъж какво е това петък вечер. И после два дни никъде да не трябва да ходя. Два дни! И да правя каквото си искам. Или пък да не правя нищо. И да мога да спя!
А в понеделник звездолетът ще го поправят и аз ще се прибера у дома. Непременно трябва да се прибера, защото Алиса сутрин идва и започва да ме целува по цялото лице, без да оставя нито едно нецелунато място, и ми говори: „Маменце, хайде да валим попала!“.
А после ме гушка с всички сили и ми говори: „Ммммм, моята мама!“.
Автор: ВЕL-LATRIX
Още по темата:
Дъщеря ми си обува чорапогащника
Не ми казвай каква късметлийка съм, че имам добър съпруг
Няма смисъл да сме перфектни майки - малко смях
