Днес, както и преди 15 години, прогресивните мами са загрижени за ранното развитие на детето – едва ли не още от раждането.
И как да не са, след като „след 3 г. вече е късно“. В услуга на майките са методиките на Глен Доман, Лена Данилова (пак на основата на Доман, но допълнена и адаптирана към руската действителност), Сесил Лупан, Масару Ибука (до голяма степен отново разновидност на Доман), Мария Монтесори, Тюленев и Сузуки, системата на Никитини, методическите материали на Кюизнер, Воскобович… Мисля, че като начало стигат, нали :) И това са само тези, за които се сетих сега, сигурна съм, че на попрището на ранното детско развитие се подвизават много повече педагози, психолози или просто талантливи хора, които има на какво да научат децата.
А съвременният живот налива масло в огъня, като непрекъснато увеличава изискванията си. 3-годишни деца трябва да минават през интервю, за да влязат в елитна детска градина, а изпитът за предучилищната група вече не изненадва никого. При това има списъци с уменията и знанията, които детето трябва да е овладяло на тази „зряла“ възраст.
Родителите се притесняват, да не би да изостанат, и се започва – човек не е успял да се роди и вече му показват карти с кръгчета по 10 пъти на ден, 5 пъти има занимания за развитие на интелекта, още толкова пъти – физически упражнения, сън, сеанси по пълзене по пътека, навсякъде из дома са окачени карти с написани думи, а също така всеки ден трябва да се слушат няколко откъса класическа музика и текстове на чужд език, да се позанимаваме с развитието на паметта, зрителните възприятия, тактилните усещания…
Мислите, че преувеличавам? Нищо подобно. Животът на по-големите ми деца протече именно по подобен график още от самото им раждане. Както и животът на още 52 деца на приятели и познати – единомишленици, увлечени по темата на ранното развитие.
Математика, четене, развитие на интелекта, музика, рисуване, чужди езици, физкултура, всякакви видове развиващи игри – ето това изпълваше детския им живот. Време за „нищонеправене“ просто нямаше. Ако децата се заиграваха, възрастните внимавахме играта да „обслужва“ определена тема от ранното развитие и съответно да е „полезна“ за детето. Разходката всъщност беше урок по „Околна среда“. Дъщеря ми все още си спомня с носталгия кубчетата на Зайцев и материалите на Монтесори (колко приятни за гризане били първите и как ставали за хвърляне вторите). Картинката се допълваше от ранната социализация и развиващата среда. (Здравейте, Монтесори групи и Валфдорски класове!)
В предучилищна възраст ние всички бяхме повече от доволни от резултатите: общителни, физически и интелектуално по-развити от връстниците си деца, разсъждаващи, начетени (как да не са, като четяха от 2–3-годишни), самостоятелни, отлично социализирани, с огромен кръгозор от интереси – за какво повече могат да мечтаят родителите? С такива деца е удобно и приятно да се хвали човек.
Не виждахме никакви отрицателни последствия от интензивното ранно развитие, точно обратното, имаше само плюсове.
И после всички тръгнаха на училище. Различни училища.
Длъжна съм да отбележа, че не знам какъв би бил резултатът от експеримента, ако тези деца бяха останали на домашно обучение, тъй като всички от това поколение – 1997-2000 година, отидоха в училища.
Трудностите започнаха в първите класове. На нашите деца чисто и просто им беше скучно, даже в най-напредничавите гимназии. От една страна, те знаеха твърде много, като по определени въпроси дори повече, отколкото го предполагаше учебната програма. От друга страна, тези знания се характеризираха с негъвкавост, частична систематичност, като по определени предмети се откриваха дупки, които дори не позволяваха на децата да преминат в следващ клас. Да се запълнят тези дупки с необходимите темпове, беше трудно, дори невъзможно, защото у децата напълно отсъстваше желанието да учат нови неща и да добиват знания.
Страшната част на айсберга на ранното детско развитие изплува на повърхността – тези деца не искаха и не обичаха да учат! Те бяха свикнали, че новите знания им се поднасят на тепсия, добре опаковани, и то доста преди в тях да се оформи нуждата от тях. Те не разбираха защо е необходимо да научават още неща, тъй като процесът през изминалите 6-7 години ги беше преситил. Мотивацията за учене отсъстваше. Част от родителите се хванаха за главата и успяха да върнат радостта от ученето, на други деца помогнаха добри учители, а останалите вяло и мъчително продължиха и вече почти избутаха образованието си (най-големите сега са в XI клас).
В тийнейджърска възраст у всички тях се откриха и други проблеми. Тъй като тези проблеми се оказаха общи (ние, родителите все още общуваме помежду си, повечето работят в една организация и обменят информация), то с определена доза увереност може да се твърди, че произходът на тези проблеми е пак там – в ранното детство, което изцяло беше посветено на ранното развитие.
У всички деца имаше много нестабилна самооценка, променлива, с резки амплитуди – от силно занижена до нереалистично завишена – но никога адекватна.
Почти никой от тях не умее истински да дружи с други деца, макар че всички те общуват с лекота в колектив. Никой няма „най-добър приятел“.
За всички е характерна силна ориентация към връстниците и липса на привързаност към родителите (вероятно защото с тази привързаност никой и специално не се е занимавал – нямаше време за това).
Трудно им е да се ориентират към бъдеща професия, както и липса на определени жизнени интереси – нищо не ги привлича, всичко им се струва скучно и неинтересно.
Сред тях има много малко творчески насочени хора и практически нито един изследовател или експериментатор по душа.
Защо пиша всичко това?
Оказа се, че за почти 16-те години от раждането на големия ми син нищо не се е променило. Родителите все така се хвърлят през глава в ранното развитие. Хвалят се с успехите на 3–4–6 годишните си деца…
И на мен ми се иска да попитам тези мами – а какви искате да бъдат децата ви като юноши? И готови ли сте да се сблъскате с обратната страна на ранното детско развитие?
Болшинството от развиващите методики за деца не развиват творческите способности, не стимулират творчеството, не учат КАК се учи, не създават любов към знанията, като цяло не учат на осъзнаване, че ето, нещо ми е интересно и трябва да задоволя този интерес.
Също така повечето обучаващи методики учат как се решават задачи в специално организирана среда, която се различава от реалния живот. Ако вашето дете лесно закопчава копчета по материалите на Монтесори, това съвсем не означава, че ще се справя така и с якето си. Всички методи на Доман са просто едно натякване, предполагащо, че количественото натрупване ще доведе до качествени изменения, но това невинаги се случва.
Кубчетата на Зайцев много помагат на децата да се научат да четат, но някак назад за обучаващите, а следователно и за децата, остава смисълът на прочетеното, осъзнаването на душевните преживявания на героите (а това също трябва да се учи – да съпреживяваш, да съчувстваш, да различаваш добро от зло, да виждаш, че светът не е еднозначен…).
И така нататък, и така нататък. Няма нито една методика, която да развива привързаността, сърдечните отношения, любознателността, спонтанното творчество, жаждата за познания, мисленето, бързата реакция, мускулната сила, зрителното, слуховото, тактилното възприятие…
Но всеки родител избира кое е по-важното – за себе си и за своите деца.
П.П. Сега имам момченце – на 6 месеца. С него също правим отделни упражнения от различни методики, но само когато имаме настроение за това, нямаме какво да правим и не ни се занимава с нещо по-полезно като например да се кърмим или да поспим заедно :) Т.е. правим го преди всичко за мое развлечение и без капка систематичност.
Източник: http://gestia.livejournal.com/123778.html
Още по темата:
Не развличаме ли твърде много децата си
