Почти всяка седмица се отказвам. Не мога. Не издържам. Не се справям. Стига толкова. Списъкът с несвършените задачи непрекъснато проблясва в главата ми и всъщност още от събуждането си решавам, че днес няма смисъл да върша каквото и да е, защото, така или иначе, ще останат един куп яростно светещи в червено точки, за които съм закъсняла. По-добре да си остана в леглото и да си се потискам, без да хабя и без това липсващата ми енергия. Разбира се, това е невъзможно, което ме депресира още повече. Дори в една проста депресия не мога да изпадна.
НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТОВА.
Ето една дребна част от провалите ми:
Не мога да накарам сина ми да яде зеленчуци. Предпочита храни в шумящи опаковки и с внушително рекламно присъствие. А аз не мога да преборя милионните бюджети на огромните хранителни концерни, сладкодумните и забавни реклами, сътворени от блестящи копирайтърски умове, но най-вече не мога да преборя бабите – неговите, тези на площадката и изобщо целокупния народ над 60 години, който смята, че „лишавам“ детето от така ценните на хранителни вещества близалки, сокчета, солети и шоколадчета.
Не можех да накарам зеницата на очите ми да проговори до 3 години, независимо че му четях от раждането, купувах му безбройни развиващи книжки и прилагах от 1 до 3 метода за ранно детско развитие месечно. Проговори изведнъж и наведнъж и сред първите по-смислени изречения, които чух от устата му, беше: „Искам Нино-данонино, застото е пълно с калций и витамин Д!“.
И знам, че с това признание разкривам и другия си провал – детето ми гледа телевизия. Научи се, защото това беше единственият начин да млъкне за малко и да остане там, където съм го сложила, за периода от 3- до 18-месечна възраст. В останалото време аз самоотвержено го носех на ръце, показвах му играчки, книжки и куп неща, които му омръзваха след 5 минути.
Това безрезултатно носене на отегченото и изнервено дете, освен че ми докара жестоки болки в гърба, доведе и поредната родителска вина – не знам как да успокоя детето си! Освен това му се изнервям, а както знаем, децата попиват настроението на родителите си – т.е. допълнително засилвам и без това отвратителното му настроение.
Не мога да накарам сина си да чете книги. Всяка вечер му четях в леглото. Водя го в книжарницата няколко пъти месечно, „за да се разходим“. Непрекъснато ме вижда с книга в ръка. И въпреки това не проявява никакъв интерес.
Аз непрекъснато му предлагам различни автори, жанрове, брой страници, дори с цвят на корици съм пробвала да го привлека… И всяка година се случва така, че той се зачита в някаква книга, прочита я на един дъх и аз облекчено си казвам: „Край! Отпуши се!“. И в следващите 3 месеца дори не поглежда книгите до бюрото си, а в книжарници влиза само за да си купи химикалка…
Да не споменавам купищата пропуснати родителски срещи, невъзможността да заведа едното дете на ски, защото другото е болно, а татко е в командировка, петната по дрехите им, защото все не успявам да купя оня вълшебен препарат, който съседката укорително ми препоръчва, безбройните забравени шапки, пантофи и извинителни бележки за детски градини и училище…
От осъзнаването на количеството на собствените си провали получавам най-различни неврологични симптоми – т.е. буквално се разболявам. Което води до вината, че не мога да се грижа пълноценно за децата си, а също и че натоварвам мъжа си да поема и моята част от товара.
И другата, глобалната, прагматична вина – абе хората нямат пари да живеят, покрив над главата си, здраве дори, а аз съм тръгнала да се поболявам от собствените си дребни неуспехи.
Като отида на доктор за поредната болежка и ме пита имала ли съм психическо натоварване напоследък, ме е срам да му призная от какви дреболии се напрягам – че това проблеми ли са? И така, освен че не се справям, съм и невротичка, това е истината.
Един следобед, докато лежах с безумен главобол за пореден път и изброявах задачите, които отново няма да свърша заради глупавото (и най-вече без значителна причина) неразположение, изведнъж се сетих нещо.
Добре де, в главата си непрекъснато имам списък с нещата за правене, имам и такъв, в който с големи червени букви отбелязвам, не – ГРАВИРАМ това, което не съм успяла, а защо, по дяволите, нямам такъв с нещата, които все пак съм свършила?
И се опитах да си направя една седмична равносметка. Като реших да включа ежедневните задачки, които всъщност никой не слага в списъците – ставах ли всяка сутрин в 6,30 ч, за да събудя и подготвя децата – ставах, стигахме ли в училище с (почти) всички необходими чанти и чантенца – стигахме, изкарвах ли работния ден пълноценно – изкарвах, имах ли топла и (донякъде) здравословна храна за вечеря – да, повтарях ли по осемстотин пъти да си измият ръцете, краката, дупетата, зъбите и т.н. неизбежни родителски указания – повтарях и дори постигах частичен успех…
След това реших да погледна нещата съвсем отгоре – имам здрави и щастливи деца, умни, относително възпитани, добронамерени, макар с възможности за подобрение в областта на хигиената… Не е малко май…
И дали усилията да постигна съвършенството си заслужават една невротична, болнава и неудовлетворена майка?
Не мога да кажа, че след този следобед аз съм щастливо плъзгаща се по вълните на родителството жена. Но често си правя „зеления“ списък и се опитвам да намалявам точките в първия.
Продължавам да записвам здравословни рецепти с надеждата все някога да намеря време да ги направя и все някое от децата да ги хареса… Купувам книги, напълно неразбираеми за мен, но популярни сред 12-годишните. И понякога вечер пускам умишлено телевизора пред децата си, за да си осигуря поне 1 час спокойствие.
Защото децата порастват, животът се променя и това ще мине, но ще дойде друго и е по-добре да имам всичките сили, които мога да запазя.
Още по темата:
Нещата, които правят ДОБРИТЕ майки
10 причини родителството да е най-тежката работа на света
Към родителите на малки деца - нека съм този, който го казва високо и ясно
