Да си майка на трима - специално дете, приемно дете, тийнейджър

Да си майка на трима - специално дете, приемно дете, тийнейджър

Има стотици статии за жените, които са повлияли на развитието на човечеството - жени-учени, жени-космонавти, жени-мениджъри. Рядко обаче се пише за жените, които променят света тихо, последователно и неотклонимо, стъпка по стъпка, дете по дете - МАЙКИТЕ.

Искаме да ви представим една обикновена и едновременно с това съвсем необикновена майка - Катето. Тя има син на 12 г. и друг на 9 г. - дете със специални нужди (научи се да ходи преди 4 години, все още комуникацията с него е затруднена, нуждае се от специализирани грижи), което автоматично я изключва от стандартното работно ежедневие.

И защото ако "и така и така ще си стоя вкъщи, защо да не помагам още, колкото мога", тя става майка на приемно дете и е доброволец в семейна къщичка за изоставени деца. Катя е един от най-енергичните, емоционални, умни и ентусиазирани хора, които познавам.


Имате дете с увреждане – кажи ми кое е най-трудното за теб?

Всичко беше най-трудно. Когато научихме, че епилептичните пристъпи на Анди са нанесли поражения на мозъка му, най-трудното беше да осмислим ситуацията… После най-трудно беше да приемем положението, след това най-трудно беше да повярваме в себе си и да пожелаем да имаме бъдеще… Най-трудно се оказа и да не се обвиняваме, и да продължим да се обичаме, и да не се страхуваме за здравото ни дете… Но тези „най трудности” ни направиха и най-задружни, и най-смели, и най-горди от себе си.

За мен истински най-трудно беше да повярвам, че имам избор, че ситуацията с Анди не е затвор, а нова възможност.

 

Преди 3 години с мъжа ти станахте приемни родители на петгодишно момченце. Защо го направихте? Не е ли достатъчно сложна ситуацията ви с Анди?

Мъжът ми винаги е искал поне 3 деца, а той е неустоим чаровник :). Не беше ясно дали проблемът на Анди е генетичен и беше рисковано да имаме друго дете, затова започнах да търся други варианти. Насочихме се към приемна грижа, а не осиновяване, тъй като не бяхме сигурни дали ще успеем да се справим с три коренно различни деца. Вътрешното ни усещане беше, че това е вариант хем да помогнем на непознато човече, хем Алекс да има по-активен брат, а Анди нов приятел. Ние бяхме доброволни приемни родители, което означава, че не сме получавали финансово възнаграждение за приемната грижа – споменавам го, защото колкото и странно да ни се струваше, това беше въпросът, който най-често ни се задаваше.

 алекс анди фифи


Кои бяха най-големите дефицити, с които трябваше да се справяш при приемното дете?

Интересното е, че когато чуем за дете от институция, си представяме потресаваща картина: тотална липса на играчки, недостиг на шоколад и много сълзи, стичащи се по неизмито лице. А всъщност тези деца имат нужда от индивидуално внимание, лично пространство и хора, които да вярват в тях. Т.е. това, от което се нуждае всяко дете… всъщност всеки човек.

Приемното ни дете беше едно ухилено, първично в реакциите си българче от ромски произход. То ни научи, че различността има много лица, че когато сърцето ти е чисто, хората някак си разбират това и те приемат.

Той успя да извади от мен най-доброто и най-лошото. Разбрах докъде стигат границите ми… като емоции и умора.

Нещата, с които трябваше да се справим, бяха много. По-лесното беше да го учим на правилен говор и държание сред хора, на уважение към учител и приятел. Най-мъчното беше да разбере, че вече има дом, има семейство и лични вещи. Че има мнение, което може да изрази и то да бъде зачетено, както и че наказанията следват някаква логика, както и наградите.

(Б.а. Днес детето е осиновено в САЩ с биологичната си сестра и е щастливо с новите си родители и трите им деца. Той е забравил българския, но усмивката му е все така сияйна.)

 

семейство


С какво се занимаваш сега?

В момента съм личен асистент на Анди – водя го на училище и тренировки; активна подкрепяща майка със стиснати зъби съм на 12-годишния тийнейджър Алекс; отделям време и да НЕ мрънкам много на мъжа ми вечер; доброволец съм към Център за настаняване от семеен тип; част съм от родителска инициатива „С усмивка за вас” и… май че е това.

 

Само това?! Добре де, защо си доброволец в къщичка от семеен тип? Не ти ли стигат предизвикателствата, които имаш?

Покрай трите ми деца, които са с различни потребности, имах късмета да науча много за децата със специални нужди – кое ми преподадоха, кое прочетох, кое буквално ми се стовари на главата, но всичко ми е изключително интересно.

Когато осиновиха приемното ми детенце, а другите две момчета тръгнаха на училище, останах с едно такова чувство, че имам знания и желание, пък нямам къде да ги приложа.

Затова вече трета година съм доброволец и работя с деца, живеещи извън семейна среда. Помагам в обучението и социалната им адаптация, запознавам се с нови хора и се чувствам полезна.

 

Какви са трудностите при тези деца?

Основният проблем при децата със съдба да растат извън семействата си е, че те не знаят кои са. Когато не знаеш кои са роднините ти… или си бил насилван и тормозен…, или близките ти идват да те виждат, но не могат да те отведат, защото не умеят да се грижат за теб; когато ти лепват етикет „циганин”, „малоумник”, „крадец”…, е много трудно да се почувстваш на място, където и да е.

От една страна, тези деца са любопитни, весели и забавни, а от друга – са груби, нагли, без желание за успех и уплашени. Не знаят граници не защото са зли, а защото от най-мънички нямат пример за подражание или са преживели страшни неща.

Важното е да вярваш, че можеш да им помогнеш, да търсиш индивидуален подход и да не се преструваш, че ги харесваш, а това да е самата истина.

Безкрайно уважение изпитвам към персонала, който полага грижи за трудните хлапета, за хората, които не се отказват въпреки всичко и са до тях.

 

Разкажи ми за „С усмивка за вас” – какво е, откога е?

Ние сме майки на деца с увреждания, които се събрахме около идеята да си помогнем сами. Децата ни са с различни диагнози, но посещаваме един и същи медицински център. Обичаме да майсторим сувенирчета, да измисляме разни нещица и по този начин си правим трудотерапия. Имаме онлайн магазин и вече 4 години фирми, които ни подкрепят, ни канят да участваме в коледни и първомартенски базари.

В тези кампании ни помагат много хора – приятели, а напоследък се включиха и много дарители от цяла България.

Чрез фондация „Деца с проблеми в развитието” събраните средства се превеждат за рехабилитацията на децата ни.

Усещането, че можеш сам да помогнеш на детето си, като правиш нещо интересно и за себе си, е страхотно и ни дава самоувереност чувство за полезност.

 усмивка


Какви хора срещаш при непрекъснатата си комуникация с институции, болници и т.н. - отегчени, сприхави, неразбиращи, или?

Ооо, хора най-различни и разнообразни. Според мен ключето е в това да намериш личната си вълшебна рецепта за комуникация, която да върши работа и при служителите в институциите, и при докторите, и в кварталното магазинче. През работния си ден те събират толкова много негативизъм, че им идва добре малко по-различен подход. Аз правя така – винаги влизам с усмивка; първо заговарям служителите за нещо, свързано с тях или с времето – как сте днес, май сте много натоварени този месец, ще успеете ли да починете по празниците…; обикновено съм уверена, но не и нахална; показвам уважение към работата им и съжаление, че не съм успяла да се справя сама с декларацията например или не съм съобразила как да реагирам на кашлицата на детето ми. И никога, никога не забравяйте доброто старо „Благодаря ви“. Опитайте и ще останете изумени колко малко ни е нужно, за да продължим деня с настроение!

 

Много е разпространено да се казва: „Тая скапана държава…“, „Така сме ние българите…“ и т.н. негативи – ти какво мислиш по темата?

Щастлива съм, че живея във време, което дава право на избор. Гордея се с моите избори и заставам зад решенията си. Нещото, което ме побърква и вбесява, е хора, които са взели решение да останат в родината си, но постоянно мрънкат… и не правят нищо, за да променят нещата в нея. От много оплакване и самосъжаление не остава време да се видят хубавите неща, които се случват, и красотата, и успехите, и доброто.

Наистина има много неразбории в „тая скапана държава”, има лъжльовци, има крадльовци, има глупотевини…, но моята истина е, че държавата това сме ние – аз, моето семейство, моите приятели, моята работа, моето уважение и моята любов. Ако държавата не е наред, значи продължавам да търся варианти да дам още и да направя още.

Затова с мъжа ми сме тук. Ние нямаме образованието и опита да променяме законите или да сме част от политиката, но намерихме друго призвание.

Нашата мисия е да научим хората около нас да приемат различните, да не виждат цветовете на кожата, да не съдят прибързано, да са по-безстрашни в сърцата си…

Да разкажем, че да отглеждаш специално дете, наистина е трудно, но да възпитаваш детето си в норма да бъде Човек, е не по-малко сложно.

Да покажем, че промяната идва отвътре навън, а не някой да ти я налага… и че никога не е късно за това!


Катя Кутянова е майка на 2 деца – Алекс на 12 г. и Анди на 9 г. Анди е дете със специални нужди – научи се да ходи преди 4 години, все още комуникацията с него е затруднена, нуждае се от специализирани грижи. Преди 2 години Катя и нейното семейство бяха приемни родители. Към момента тя е личен асистент на сина си, доброволец в Център за настаняване от семеен тип, изработва красоти за родителски магазин „С усмивка за вас”.


Въпросите зададе: Мая Бобева-Атанасова



Още по темата за родителството:

Страхът да имаш второ дете

Седемте скрити ползи на тридетието

Шест прични да имаш шест деца