Не защото смятам, че те са ужасни или защото родителите им са. А защото смятам, че за да се отгледа дете, е необходимо цяло село и аз се грижа за селото ни.
Онзи ден си говорих с приятелка с деца и споменах нещо, което пазих в тайна доста дълго време: аз правя забележки на децата на площадката – на моите, на вашите и на всяко дете, което има нужда от напътствие.
Всъщност едва преди няколко седмици, докато бяхме в парка, осъзнах колко е непопулярно да „коригираш“ деца, особено чужди. Най-малкото ми дете е със специални нужди и винаги изпитва притеснения, когато е на площадката.
Да се катери и да се спуска по пързалката, никога не са били любими игри за нея, а и здравословното ѝ състояние не го предполага. Въпреки това в онзи конкретен момент тя се качи на върха на пързалката. Помаха ми, усмихна се и започна да се смее радостно.
Имаше само два начина да слезе долу – по стълбите, по които току-що се беше качила, или да се пъхне в спираловидния тунел на пързалката. Затаих дъх, докато я гледах как взема решение. Тя посочи колебливо към пързалката и аз се усмихнах, макар и насила.
Не бях убедена, че нещата ще преминат успешно, но наистина се опитвах да не позволя на страховете ми за нея да повлияят върху желанието ѝ да пробва нови неща. Тя се запъти към входа на тунела, но се спря.
Отне ми минута да разбера защо не се спуска – група от по-големи деца си беше организирала магазин по средата на пързалката и не искаха да помръднат. Никой не можеше да се пързаля.
Бях сигурна, че те скоро ще се махнат оттам, и помолих дъщеря си да слезе по стълбите, като ѝ обещах, че след малко отново ще опита.
Но децата не помръдваха.
Други деца също се опитваха да ползват пързалката, но не можеха – по-големите заплашително им крещяха, че е по-добре да не се приближават. Държаха се като малки „властелини“ на игрушката.
Гледах как дете след дете се отдалечава съкрушено от пързалката. Тайно се надявах някое по-голямо дете с по-силни крака да се спусне и просто да избута малките нахалници, но това така и не се случи.
След 10 минути аз се приближих до долната част на пързалката и с най-добрия си учителски тон им казах да слязат оттам, за да могат и другите деца да играят. Бавно, един по един, те се изнизаха, като избягваха да ме поглеждат в очите.
Една майка, седнала на пейката, ми се усмихна и вдигна одобрително палец. Други две ме изгледаха недоволно. Разбирам ги. Да правиш забележки на чуждите деца, не е особено популярно занимание, особено на площадката. Но преди да ме нападнете, чуйте ме.
Да обикалям и да наставлявам децата, не ми е любимото занимание. Всъщност аз смятам, че те трябва да решават конфликтите си сами. Моите намерения са добри и аз не искам да обиждам някого.
Истината е, че вярвам, че за да се отгледа дете, е необходимо цяло село. Ако аз правя забележка на детето ви, това не е защото е ужасно или пък защото вие не се справяте като родител. Правя го, защото се чувствам отговорна.
Искам всяко дете да бъде по-силно, по-мило и по-приемащо различията. Искам да знаете, че не сте сами в тежкото предизвикателство на родителството, и се надявам и аз да не съм сама. И да, можете да правите забележки на моето дете.
Съгласна съм, че площадката е мястото, където децата могат да са свободни, да играят и да изучават света, да правят грешки.
Но въпреки това родителите трябва да бъдат активни супервайзъри на това и да окуражават подходящото поведение.
В наше време един бегъл поглед върху коментарите във фейсбук разкрива, че доста голяма част от възрастните смятат, че могат да говорят и да правят каквото си пожелаят, без да се съобразяват с никого. Не мисля, че е твърде много да искаме от децата си да проявяват внимание и уважение към останалите – у дома и в училище.
А защо не започнем още от площадката?
Автор: Али Къмингс
Още по темата:
Когато отидеш в магазина с децата
Четири важни етапа във възпитанието на децата
Капан за родители - между МОЖЕ и НЕ МОЖЕ
