Блог

Ваканцията идва, а това неизменно за много от нас означава и пътуване. 

Приготвили сме по един списък, както за момчета, така и за момичета, чрез който малчуганите хем да се забавляват, хем да ви помогнат със събирането на багажа.

Не знам как и защо става така, но ми прави впечатление, че станем ли майки, напълно се лишаваме от способността да хвалим самите себе си. Съвсем! Да се ругаем, да се обвиняваме, да броим грешките и пропуските си, да се поставяме винаги на последно място, да се наказваме – това да. Но да се хвалим?! В никакъв случай!

Вашето дете може да е съвсем малко или пък тийнейджър, или някъде по средата, но едно е сигурно: все някога то ще започне да ви отговаря и да спори с вас.

Мишел Борба, автор на книгата „Не смей да разговаряш така с мен!“, казва:

- Децата ще ви проверяват. В момента, в който разберат, че грубото и неуважително отношение работи, то ще се превърне в навик.

Очарователното, дръзко тупане на краче с времето може да се превърне в съвършено несимпатични изблици на гняв и навик да се противоречи, когато вашето малко съкровище престане да е малко.

Моят син скоро ще навърши 4 години и аз непрекъснато допускам грешки. Докато беше съвсем малък, и грешките ми бяха малки. Например – купя му прекрасна развиваща се играчка. А той я гризе. Или му готвя разнообразна полезна храна. А той си играе с нея.

Повечето родители искат децата им да са успешни в живота и затова ги учат на поведение, което смятат, че ще им осигури светло бъдеще. Но това, което научих, докато правих проучвания за книгата си „П

През 85-а година се прибирах сама след часовете и правех каквото си искам. Четях, докато хапвах вкуснотии в леглото, разхождах се с приятели из квартала, ходех в парка, за да се катеря по дърветата, крадях ябълки, прескачах оградата на строежа до нас, скачах в дупки, палех огньове, звънях на съседите и се криех, хвърлях яйца през балкона, биех се, един път в седмицата ходех на кръжок по рисуване, защото ми харесваше.

Седя си и в апартамента няма никого. НИ-КО-ГО. Само аз и една муха. И ушите ни – на мен и на мухата – звънят от тишина. На пода са разхвърляни кубчета, играчки, пъзели, детски сокчета и килимче за упражнения на моториката.

Мъжът ми заведе Алиса при дядо ѝ и ще останат там цял ден, а аз се съгласих да приема ролята на „лошата майка“, посипах си главата с пепел и рухнах на дивана. Мухата падна до мен и захърка.

 Не знаем дали са малко или много – за нас минаха светкавично бързо и макар да бяха изпълнени с предизвикателства и вълнения, имаме чувството, че сега започваме. Защото сме пълни с идеи и планове. Но искаме накратко да споделим с вас какво се случи през изминалата година: