Най-важното е да се вините по-често във всичко, особено когато нямате повод за това.
Това, което непрекъснато гнети съвременния родител, като оставим настрана гладенето на училищни панталони с ръб, е чувството за вина. Накъдето и да се обърнем, навсякъде виждаме възможност да навредим тежко на детето си.
Във всеки филм, в който се появява кушетката на психотерапевта, въодушевено ни се обяснява, че проблемите на главния герой (например веднъж седмично да убива хора) се коренят в неговото детство: майка му твърде настойчиво го е карала да се мие. Самите ние с лекота поставяме диагнози на хората на база на техните родители: „Аха, ясно защо не е успешен в работата си! Чувал ли си какви тъпи вицове разказва баща му?“.
Когато правим анализ на собствената си напористост или стеснителност, на проблемите с мъжа си или на навика да си подръпваме ухото, ние споменаваме родителите си. И се заражда илюзията, че ако направим всичко правилно, ще облекчим значително живота на децата си. Или поне при всички положения ще ги отървем от необходимостта през сълзи да разказват на психотерапевта си как сте ги учили да карат колело.
Ако погледнем в историята на цивилизацията, ще забележим, че никога преди хората не са се тревожили толкова силно как да осигурят на децата си емоционален комфорт и психологическа безопасност. В миналото децата са се държали много по-скромно – достатъчни са им били месо от мамонт и насочващи пошляпвания: изобщо не им е хрумвало за Лего, както и че ако ги нарекат „разхвърляни“, ще им нанесат психотравма и ще ги направят неуверени в живота.
Сега ние сме принудени непрекъснато да се тревожим. Ужас! Вместо желе от органично цвекло, детето яде бонбони и пържени картофи. Вместо да чете класиците, то гледа анимационни филми, където героите се пердашат непрекъснато. А мама и татко вместо вечерта да обърнат специално внимание на чувствата, които изпитва детето им, просто казват: „Хайде в леглото!“. Усещате ли накъде води всичко това? Към невротично чувство за вина у родителите.
Няма голяма полза от вината: в най-добрия случай тя е инструмент, който ни помага да променим поведението си, а в най-лошия случай – тежко бреме.
Заедно с вината винаги върви и осъзнаването на огромната отговорност за всичко, свързано с детето и неговото бъдеще. Днес му позволяваш да поиграе на компютъра и утре вече не го вземат в училищния хор.
А в същото време: осъждаме ли се толкова сурово, когато допускаме грешки в други области? Изпадате ли в отчаяние, защото не сте били особено ласкава с колегата си, който е разлял компот на клавиатурата ви? Не, колегата ще си получи, каквото заслужава, и обиденият поглед, с който ни следи иззад монитора си, не може да ни разстрои толкова, колкото произшествието с детето ви, ножицата и коженото ви палто. С лекота забравяме грешките си, когато те се отнасят за кариерата, фитнеса, образованието, приятелите, та дори и коледното парти на фирмата. Но със седмици страдаме, защото не сме успели да пратим детето на морски круиз, а на зелено училище в съседно село.
До момента, в който в родилния дом ни подадат малкото човече, завито в одеялце, ние имаме много и ясни очаквания от себе си като родители. Предполагаме, че ще сме умни и справедливи, великодушни и дружески настроени към детето. Но в момента, в който 2-годишният безобразник ни сипе пясък върху главата, тези благи мисли се изпаряват. Като забележете, че дори не споменавам тийнейджърите – след отпуск, прекаран с тях, не просто ви е трудно да им говорите мило, но и изобщо не можете да общувате, без да ви треперят ръцете.
Колкото повече очакваме от себе си като родители, толкова по-отвисоко ще паднем, защото: „Не успях, не се сдържах, не обърнах внимание, не мога да шия хубави карнавални костюми“.
Но ако не успявате да се тормозите достатъчно качествено, ето надеждни и изпитани способи да го правите както трябва:
1. Вярвайте, че и най-малкото ваше действие оказва критично важно влияние върху развитието на детето.
Една моя успешна и много заета позната посвети седмица и половина в избора на гърне за 1-годишната си дъщеря, защото то трябваше да има определена анатомична форма и да изпълнява класически арии. Оказва се, че в миналото хората са използвали емайлирани гърнета с неправилна форма, които предателски са мълчали и не са придавали необходимата оперетна атмосфера в дома. И ето, сами виждате резултатите – пълно е с нервозни хора около нас! Всеки жест може да предопредели съдбата на човек. Когато се опитваме да напъхаме детето си в слинг или количка, трябва 500 пъти да помислим дали да е с лице или с гръб към нас, защото от това зависи неговото бъдещо чувство за „доверие и отвореност към света“! Един неправилен избор – и край!
2. Подробно изучавайте съветите на специалистите.
Правилното хранене, правилните дрехи, правилните лигавничета, правилните филмчета, правилното лечение, правилното образование – за всичко това има мнения на най-различни специалисти, в това число и на такива, на които случайно им се е развързал ръкавът на усмирителната риза. Но щом е написано, значи е необходимо за някого: струва ми се, че ние сме най-неувереното в себе си поколение родители.
„Мамо, а може ли да ми купиш шоколадово яйце?“ – „Чакай, сине, да прочета дали може 3-годишното ми дете да закусва с шоколад и какъв нравствен ориентир ще му даде китайската играчка във вид на луда кокошка?“ – вик от форума на майките: „Помогнете! Детето ми иска шоколадово яйце!“.
3. Вслушвайте се в съветите на околните.
Съветите, които идват от познатите, се отличават от тези на експертите по настойчивостта си: „И той все още се страхува от асансьори?! Трябва да сте по-строги с него! Ето, ние нашия го накарахме цял ден да се вози нагоре-надолу с асансьор и му мина!“. Всички, които са преживели „съвсем същото“ като вас, ужасно се нервират, когато не ги слушате и не прилагате техния метод за справяне със ситуацията. А на нас ни е трудно да послушаме приятеля си, защото баба ни ни съветва точно обратното, а пък една позната от фейсбук прави съвсем трето. И всички те са щастливи и уверени в избора си. С изключение на вас.
4. Не търсете подкрепа.
Чувството на вина обича тишината. Супергероите не могат да признаят, че днес нещо не са във форма. Те не се оплакват посред нощите на приятелките си, не плачат по телефона на мама, не казват на мъжа си: „Скъпи, днес нещо съм нервна, моля те ти да сложиш децата да спят, а аз ще си полежа тук на килима в позата умираща лястовица“. Ако направите дори едно от тези неща, можете да убиете вината – не съм отвратителна майка, защото днес не заведох децата на детската площадка, а просто не ми стигат силите.
5. Редовно се самообвинявайте.
Като се съсредоточим върху това, колко глупави и неумели родители сме, оставяме децата си на заден план. Вторачени в себе си, дълбаем все повече в раните, нанесени от вината ни, а всяко действие на детето ни добавя нови страдания. По-добре като цяло да го отстраним от очите си, за да можем да се отдадем на самобичуването.
И изобщо трудно е да се говори с човек, който е преизпълнен с вина. Той все нещо се цупи, разговаря сам със себе си и заплаква дори само да го помолите да ви подаде солта.
И няколко утешителни думи:
А може би на децата не са им необходими идеални родители, които са запознати с най-новите развиващи методики и имат съвършена нервна система. Децата се учат от всичко, което се случва около тях, включително и от провалите и грешките на родителите им. Навярно им се отразява добре да видят, че независимо от недоразуменията и пропуските, ние не преставаме да се стараем, все така се вълнуваме и непрекъснато се опитваме да им помагаме – дори в решаването на ужасно сложните задачи в VI клас.
Много по-опасно е да загубим контакта с детето си, защото искаме в неговите очи да сме винаги супергерои, които никога не изпитват съмнения. Струва ми се, че небоядисаната коса, изгризаните нокти и чувството, че днес не си се справила много добре като майка, всъщност са признаците на един добър и отговорен родител.
Да контролираме чувството си за вина, е важно и основно качество за всеки, който има деца.
Автор: Инна Прибора
Още по темата:
