Агресия и истерия при детето - как се справихме

Агресия и истерия при детето - как се справихме

Искам да разкажа нашата история, която може би ще бъде актуална за родителите на деца между 7 и 10 години, които изведнъж започват да проявяват агресия и истерия.


Лично аз лесно понасям промените и неувереността, несигурността. Не точно да преминавам през тях с шампанско и бонбони, но лесно се справям със стреса. И затова за мен е трудно да разбера доколко стресиращи могат да са промените за другите хора.

Преди година и половина имахме труден период. Аз напуснах работа, вследствие на което се наложи да сменим частните училища на децата с държавни. Преместихме се в нов дом. Около година живеехме на плаващи пясъци – отначало не можехме да продадем къщата, после не намирахме нова, после в последния момент се наложи да се изнесем за седмица, срочно да наемем нещо, каквото и да е, оказахме се без училища за децата, два месеца търсех такива, като междувременно се опитвах да ги уча вкъщи, в това време се опитвах да създам и бизнес. Но ако аз просто стисках зъби и продължавах напред през виелицата, то недооцених какъв е ефектът от всичко това върху другите.

 

Данил (8 год.) изпадна в някаква нечовешка криза – стана много агресивен, нервен, постоянно устройваше скандали, крещеше на всички, чупеше предмети. Сега разбирам, че се е чувствал несигурен и сега мога да разкажа за това от висотата на своите осъзнавания и изводи.

Тогава не оценявах доколко промените и неопределеността са го извадили от равновесие. Смятах, че е някакво временно състояние и аз просто трябва да го подкрепям и приемам това отклонение.

Но се оказа, че колкото и любов, търпение и приемане да давах, ставаше все по-зле. И тогава отидох на психолог, който ми помогна да видя ситуацията от друга гледна точка. Да видя „тъмната“ страна на моето „приемащо“ родителство.

 

 

Силно чувствителните деца се нуждаят особено много от твърда, стабилна почва под краката си. Когато в живота им се появят промени, тази почва изчезва и те се сриват.

Тази почва НЕ СА САМО родителската любов и приемане, но и родителската твърдост, еднозначност на посланията и последователността. Детето изпада в криза и прекалява, защото ние в опитите си да разберем и приемем забравяме да поставим простички граници на „може“ и „не може“.

Когато има твърде много промени, тези наши граници са опора за детето, а не затвор. Когато детето е  спокойно, то има достатъчно сили да избира и осъзнава, да взема решения. Когато е в криза, постоянната нужда да прави избори, всяка проява на свобода го изтощават.


Някои от по-чувствителните деца са „невербални“. Данилич трудно възприема дългите разговори, губи нишката. А аз продължавах с часове да говоря с него, както и с Теса, която е силно „вербална“. Това за него всъщност е било мъчение, защото и оскъдните му ресурси са изразходвани в опитите да слуша и говори.

Особено когато моят уж „психологически издържан“ разговор е бил всъщност опит да не се вбеся и да не се развикам. Когато сдържаме собствените си негативни емоции, когато вътрешно се ядосваме, то детето чувства това и е принудено да изразходи последните си сили, за да се контролира и да разбере емоциите ни. Ние се опитваме да водим задушевен разговор, а то няма сили да ни чуе, просто избухва.


Затова с психолога разработихме следните принципи/стратегии:

  1. Максимално да натрупваме ресурс, да събираме сили.

Сън, разходки, футбол – режим. Спазваме го строго, без обсъждания. Не позволяваме суперумореност, късно заспиване, глад. Строен график. Минимално количество ситуации, в които да има съмнения или нужда от избор.

  1. Връщане на границите.

 

Обсъдихме план за действие с мъжа ми и в един момент седнахме и му казахме:

„Напоследък викаш и обиждаш. Ти не си лош, просто изпитваш силни чувства, но можеш да ги изразяваш по различен начин, защото този е недопустим. Трябваше по-рано да говорим с теб, пропуснахме момента, но го правим сега.

Повече това няма да се случва у дома. Ако си разстроен, можеш да отидеш в стаята си и там да викаш или да хвърляш възглавници. Но повече ти няма да крещиш, да удряш, да чупиш предмети пред нас. Разбираме, че не ти е лесно, но си достатъчно голям, за да се справиш. Ние ЩЕ ТИ ПОМОГНЕМ ДА СЕ СПРАВИШ.

 

Затова оттук нататък това са ПРАВИЛАТА:

Ако видим, че получаваш пристъп на неконтролирана агресия, ще ти припомним, че трябва направиш пауза.

Ако не успееш, ще прекратим това, което правим в момента (играем, разхождаме се) докато не се успокоиш. Повече не можеш да чупиш предмети, да викаш на Теса или на нас. Ти ще трябва да отидеш в стаята си или някъде, където да стоиш колкото ти е необходимо, за да се успокоиш.

Ние винаги ще сме наблизо и ще сме готови да поговориш с нас, ако имаш нужда от това. Ти не си лош, това не е наказание – това е наше семейно правило: когато някой от нас се ядоса, той се отделя, за да не нарани другите, и се връща, когато се успокои.“

 

Първите дни беше ужас, ад и Пакистан.

Данил играеше, ядосваше се на играта, чупеше неща. Когато предупреждението не подейства, изключих устройството. Данил каза, че няма да отиде в никаква стая, викаше, хвърляше се към мен, обиждаше ме.

Аз стоях като скала и му говорих със спокоен глас: „Ти си ядосан, трябва да се успокоиш, отиди в стаята си“. Татко му беше до мен и в крайна сметка, се наложи да го заведе насила там, а той продължаваше да крещи, да удря по вратата (счупи бравата), да хвърля предмети, ние с мъжа ми се редувахме да седим на пода пред вратата.
НЕ викахме и НЕ му се карахме. Нищо не казвахме. Не влизахме в спорове. Когато виковете, че сме ужасни, се смениха с плач за това, че никой не го обича, го питах дали иска да го прегърнем. Той се развикваше още повече, а аз отговарях „добре, аз съм тук, винаги можеш да дойдеш, когато се успокоиш“.

 

 

Първият подобен скандал продължи два часа. Следващият – час. Сякаш му беше необходимо да се убеди доколко сме сериозни и че не сме опасни. Че не спираме да го обичаме. Не викаме, не го обиждаме, не го обвиняваме. Че с разбиране и с топлота, но твърдо му помагаме да придобие нови навици на поведение и саморегулация.

Най-важното беше самите ние да не се афектираме, а да разберем, че строим собствените си размити и неопределени граници, своето собствено недоглеждане и неосъзнаване, че на него може да му е много гадно в нашия разбъркан възрастен свят. И да разберем, че така е по-добре за детето.

После сама намерих начин, по който да съкратим времето и да стигнем до някакъв завършек. Разбрах, че не сме поставили ясен критерий „какво значи да се успокоиш“. Той крещеше яростно: „Спокоен съм!!!“. И се завърташе втори кръг от ада.
Забелязах този пропуск и сложих и тук ясно правило. Казах му – поставям таймера на 5 минути и очаквам, след като изтекат, да е тихо, ти да си прибрал всичко, което си разхвърлял.

Първият път таймерът полетя към мен, но аз останах непоколебима. И той седна, гледайки злобно таймера, а после започна недоволно да прибира разхвърляното. Накрая аз му благодарих и му позволих отново да продължи да играе. Изпълнявах моята част от сделката.

И той схвана МНОГО БЪРЗО, че всичко, което трябва да прави, е да не крещи, да не се нахвърля на хората и да не чупи предмети. Може да се ядосва, да се разстройва, да отива в стаята си. Разбра, че никой не го ненавижда, никой не му вика, не спира да го обича – просто имаме изисквания, които не са сложни. И когато го проумя ВНЕЗАПНО и ЗАВИНАГИ, спря да крещи, да проявява агресия към нас и към себе си.

 

Сега, когато се разстрои, отива в стаята си, седи там известно време и излиза в нормално настроение. Или ме извиква и си седим заедно, мълчейки. Или, ако ми е ядосан, не ме вика. Като цяло стана много по-спокоен.

 

 

Това донесе облекчение и на Теса – защото на нея това, че приемахме агресията на Данил, ѝ действаше ужасно – а ние и това бяхме изпуснали. Тя имаше сънища, в които той я убива или как се хвърля пред мен, за да ме защити от него.

Тя ме питаше отново и отново: „Защо го търпите?“. И това беше още един отрезвяващ момент – в който детето ти ти напомня, че си забравил да бъдеш родител.

 

И ще добавя:

Важното тук не е наказанието „щом правиш така, няма да получиш таблета“. Важното е, че го обучавате на самостоятелен навик за контрол на емоциите, който е достъпен за 8-год. дете. Не му се караме, отнасяме се с него разбиращо и топло, знаем, „че ти е трудно, но ще се справиш, ти можеш“.

 

Не се гордея с това, че го изпуснахме и стигнахме до тежка ситуация, но се радвам, че навреме я хванахме и поправихме.

Сега знам, че детето изпада често  в криза не само защото не го приемат, но и когато в живота му липсват ясно определени „може“ и „не може“, когато му е даден твърде голям избор, с който той не може да се справи. И с виковете си, истериите, агресията той крещи: „Нуждая се от мама и татко, които не се огъват, в които не потъвам като в кал“.

Това е викът „как мога да се опирам на вас, когато вие се огъвате пред мен?“.

 

Това е история отпреди година. Вчера си говорихме с Данил:

- Мамо, а ти имаш ли най-лош ден в годината?

- Разбира се.

- А аз дали съм имал, или тепърва ще имам, как мислиш?

- Мисля, че твоят отмина.

- Когато имах пристъпи, нали?

- Мисля, че да. Ти самият не беше щастлив от това, че крещеше, нали?

- Да, радвам се, че това свърши.

 

Искам да приключа с прекрасните думи на Анна Иванова: „В словосъчетанието „Грижливата Алфа“, главната дума е „Алфа“.

 

Важно: Това е за деца от 7 до 10 години. Не за деца от 1 до 5 години. По-малките имат съвсем различни способности за саморегулация, умения да изпълняват условия, мозъкът им е на различен етап на зрялост. За тях подобен опит ще е изпитание.

 

Автор: Олга Нечаева, майка, предприемач и писател, която записва своите мисли на блога си: www.womanfrommars.com

 

 

 

Още по темата:

Грубост и неуважение от страна на детето, как да се справим с тях?

Добрите намерения водят към ада – съжалявам, че давах на децата си тези съвети

Защо момчетата се сблъскват по-често с проблеми в училище от момичетата