Бях на 16 и бях уверена, че моят живот ще е по-хубав от нейния, ами... защото съм по-умна от нея. На 16 си мислех, че съм невероятно умна. И спорих с нея по всеки повод. А тя се ядосваше неизвестно защо. Нашите спорове винаги свършваха с нещо подобно:
- Ако ще излизаш, първо се наяж.
- Не прекалявай с разходките да не настинеш.
- Затваряй си устата, докато ядеш.
На 23 години съвсем ясно разбирах, че тя нищичко не прави както трябва. Аз вече не спорех толкова често, но си знаех, че в моя живот нещата ще са различни. Давах ѝ да чете „правилните“ книги и се възмущавах, че не им обръща внимание. Добре, явно го прави нарочно. И продължавах да чувам от нея:
- Имаш ли пари?
- Просто ми кажи кога ще се прибереш.
- Затваряй си устата, докато ядеш.
Нужно ли е да обяснявам, че на 25, потънала в дебрите на психотерапията, изведнъж разбрах коя е причината за всичките ми проблеми – тя, разбира се! И не смятах да си мълча. А тя мълчеше. На всичките ми емоционални избухвания тя отговаряше:
- Почакай, докато родиш.
- Не ти провървя на родители, а?
- Затваряй си устата, докато ядеш.
На 30 продължавах да се боря с нея.
На 35 преобърнах живота си така, че не оставих нищичко от миналото си. Всички около мен протестираха и страдаха, включително и аз, само тя мълчеше, радваше се, когато ходех при нея и изяждах всичко от хладилника, и не задаваше излишни въпроси. А аз нямах какво да ѝ кажа. Просто седях до нея и мълчах. Тя също мълчеше. А можеше и да не го прави. И аз нямаше да мога да ѝ отвърна нищо.
Как успяваше? Не знам. В живота ѝ е нямало психотерапевти и умни книги за родителството, лекции за буйните тийнейджъри и порастването им в големи жени.
И сега, когато съм почти на 40, с тъга разбирам, че в този безкраен диалог с мама аз съм била просто едно нахално хлапе, яростно размахващо мъдрости, събрани от книги и подплатени единствено от собствените му празни амбиции.
А зад нейното мълчание и редки забележки е стоял целият неин далеч не безоблачен живот, нейния, на майка ѝ, животите на всички поколения преди мен.
Нито на 16, нито на 20, нито на 25 не исках да забележа очевидните неща:
- Как тя винаги безпогрешно идентифицираше опасните хора в живота ми дори 5 минути след познанството си с тях. Жалко, че нито веднъж не послушах съвета ѝ. А тя никога по-късно не ми каза: „Аз казах ли ти!“.
- Докато аз изпадах в праведен гняв и се опитвах да я засегна, тя се опитваше да ме погали.
- Тя винаги ми оставяше свободата да постъпя така, както смятах за необходимо. Нито веднъж не съм се сблъсквала с нейната съпротива за неща, които са били важни за мен.
- Тя винаги ме чакаше и продължава да ме чака у дома. Каквото и да се случи, аз винаги имам къде да се върна. И при всяко мое завръщане тя ми готви нещо вкусно. Независимо в колко часа се появявам на вратата.
И аз все по-често, гледайки децата си, се замислям кога трябва да замълча, за да не ги нараня или изплаша, да не убия желанието им да пробват и да живеят по техния си начин.
И в крайна сметка, осъзнавам, че на това ме е научила мама.
И на всеки мой опит да се върна в миналото и да се извиня за казаното и стореното от мен мама се усмихва и казва, че не помни нищо. Лъже ме. Прегръща ме. А аз си затварям устата.
И в тишината чувам как тиктака часовникът и времето минава.
А аз му шепна наум – по-бавно, моля те…
Автор: Елена Потапенко
Още по темата:
Не закачайте мама! Или как да се справим с най-важните отношения в нашия живот
