Да си родител е...

НЕ го спирайте – нека ходи, където иска

Нервно обуваме чорапогащника на детето си, защото закъсняваме за градината. А то седи отпуснато и мисли за нещо свое. Защото вече знае – ще го облекат, заведат, предадат – когато и където е необходимо на родителите. Ще го оформят. А то самото какво иска? Какви са неговите интереси? Попитайте го още докато е малко – всичко ще ви разкаже. После ще бъде късно – като тийнейджър той вече ще крие от вас интересите си – свикнал е, че е обект на възпитание, а не е субект, който сам строи собствения си живот.

Трябва да пазите мотивацият

Как да не станем досадни и назидателни по отношение на собственото си дете? Как да научим децата на самостоятелност и да ги накараме да разбират нашите чувства?

Катя Кутянова е майка на 2 деца – Алекс на 12 г. и Анди на 9 г. Анди е дете със специални нужди – научи се да ходи преди 4 години, все още комуникацията с него е затруднена, нуждае се от специализирани грижи. Преди 2 години Катя и нейното семейство бяха приемни родители. Към момента тя е личен асистент на сина си, доброволец в Център за настаняване от семеен тип, изработва красоти за родителски магазин „С усмивка за вас” и е един от най-енергичните, емоционални, умни и ентусиазирани хора, които познавам.

Имате дете с увреждане – кажи ми кое е най-трудното за теб? 

Джонас Харисън е работил в училище повече от 16 години. През този период той забелязва определена тенденция в поведението на родителите към децата им: децата биват разглезвани до такава степен, че те трябва непрекъснато да бъдат забавлявани. Ето какво споделя той в пост във фейсбук:

Аз съм терапевт от 10 години и работя с деца, родители и учители. Напълно съм съгласна с посланието на……., че поведението на децата ни се влошава в определени аспекти. Аз чувам едни и същи тревоги от устата на всеки учител, който срещна.

Днешните деца стъпват в класната стая емоционално неспособни да учат и факторите, които допринасят за това в съвременния ни живот, са много. Аз твърдо вярвам, че въпреки най-добрите си намерения, ние, за съжаление, насочваме умовете на децата си в грешната посока. Ето защо:

На път към вкъщи след дълго чакане при лекаря дадох на 5-годишния си син торбичка с тортила чипс за из път.

Ето и нашия разговор, след като ги изяде:

Ще ми дадеш ли още чипс, моля?

Преди да имам деца, от време на време чувствах вина по някакви поводи. Откакто имам деца, не съм спряла да се чувствам виновна…

Не си играх достатъчно с децата.

Не почистих къщата, защото си играх с децата.

Почистих къщата и не позволих на децата да си играят, за да не я омажат отново.

Чак сега, когато имам четири деца, се научих спокойно да реагирам на смелите заявления на другите родители, че: техните деца никога не биха си позволили нещо „такова“, техните деца не пият антибиотици, техните деца на 2 години рисуват човечета, а на 8 години правят 20 лицеви опори. Аз спокойно отговарям: „75% от моите деца също не биха си позволили да направят това, 50% нито веднъж не са пили антибиотик, 25% се научиха да рисуват на 2 години, а половината спокойно правят не 20, а дори 25 опори.

Когато нашето първо дете беше още бебе, планирах никога да не викам на децата си. Не е изненадващо, че този родителски идеал потъна в калта заедно с „Моите деца никога няма да гледат ТВ“.