За родители

Нарцистичната майка знае какво ще е детето ѝ още преди то да се е появило на бял свят. В мечтите си тя вече вижда неговия идеален образ – усмихнато вързопче от рекламите за детските пюрета. То не капризничи в магазина, не се бие на площадката и с лекота подрежда от кубчетата с букви думата „вечност“.

Имам приятелка от детинството. В училище родителите ѝ я биеха с колан – дебел, войнишки колан – за петиците (защото трябваше да носи само шестици), за разпуснатите коси („така ходят само проститутките“), за това, че нарича майка си „майко“, а не „мамо“, за това, че пере дрехите не точно така, както са ѝ показали. Че е поканила приятелки вкъщи и за още куп неща. Тя много ми завиждаше на отношенията с майка ми. Струваше ѝ се, че към мен се отнасят с разбиране, че вкъщи царят отношения на подкрепа и свобода, любов и щастие. И в общи линии, сравнено със ситуацията у тях – така си беше. В онези години тя дълбоко ненавиждаше родителите си.

Приятна, отпускаща мелодия, слънчев ден, птички пеят, появява се красива жена с безупречна кожа, лъскава коса, вързана прилежно, гримирана, усмихната, лъхаща на спокойствие. Сложила нежно ръка на коремчето си, би трябвало да е към осмия месец някъде. Добре че се вижда коремчето, да разбереш, че е бременна, тъй като фигурата ѝ не го издава по никакъв начин. Бъдещата майка или покорява някой връх, или е седнала в парка на пикник (как е успяла да седне, не знам), вдига гирички, танцува румба или „тича“ с мъжа си по плажа… Гледаш въпросната реклама или филм и изпускаш замечтана въздишка…

Да пораснеш

Имам един вътрешен глас, който понякога жалостиво пищи: „Не е честно! Аз съм добра! Аз съм малка! Съжалете ме! Трудно ми е! Никой не ме обича! Никой не иска да си играе с мен! Не искам да вземам решения! Не искам нищо да правя! Другите са виновни! Искам да ме гушнат!“.

И друг глас, който студено и твърдо повтаря: „Виж я ти нея! Не било честно! Я се погледни! На кого си нужна такава! Мрънкало! Стига си се оплаквала! Нищо никога не довършваш! На всички им е писнало от теб! Слабачка!“.

С всички мъже, които се наемат да разсъждават по темата, че щом една жена е родила, то е редно да си седи вкъщи и да си гледа децата, а не да хойка по улиците и магазините, аз бих поиграла на една много увлекателна игра.

Аз съм майка пантера. Смятам, че основната ми задача е да нахраня децата, да ги оближа и да ги науча да живеят самостоятелно в саваната. Без моята помощ и постоянна подкрепа.

Почти всяка седмица се отказвам. Не мога. Не издържам. Не се справям. Стига толкова. Списъкът с несвършените задачи непрекъснато проблясва в главата ми и всъщност още от събуждането си решавам, че днес няма смисъл да върша каквото и да е, защото, така или иначе, ще останат един куп яростно светещи в червено точки, за които съм закъсняла. По-добре да си остана в леглото и да си се потискам, без да хабя и без това липсващата ми енергия. Разбира се, това е невъзможно, което ме депресира още повече. Дори в една проста депресия не мога да изпадна. НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТОВА. Ето една дребна част от провалите ми:

1. Състоянието ви преминава през различни стадии: „Леко недоспала“ – нормална нощ; „Изобщо не спах“ – нищо особено; и „Кой да е спал? Аз?“ – готова сте да спите прави, на стол и като цяло, навсякъде.

2. Знаете 35 лесни и 25 трудни начина да приспите бебе и сте готови да ги демонстрирате във всеки един момент.

3. По-рано имахте бюст, а сега имате ам-ам, млечна кухня, млекоцентрала и т.н.  Понастоящем тази част от тялото ви не е обременена с никакви сексуални или естетически функции.

През първия месец в Студентски град почти не съм спала. Дискотеки, клубове, купони. Вашите не те чакат на вратата и не трябва да измисляш оправдания защо си закъснял от типа на: „Изпуснах последния автобус“. Прибираш се призори, измиваш очите и отиваш на лекции, кръвта ври и кипи. Тогава не съм си и представяла какво значи да си уморен.
Всичките ти приятелки, които родиха преди теб, ти казват, че не се спи – но ти, разбира се, си мислиш, че при теб ще е различно.