Кристина Антус – автор и блогър, майка на три деца, в един прекрасен ден разбира, че, да вика на децата, няма никакъв смисъл – така или иначе, те не я слушат. И решила да провери какво ще се случи, като не им вика. Ето резултатите от този експеримент:
„Аз не искам да критикувам нечии възпитателни методи. Признавам си: виках на децата си по най-различни причини. Когато търпението ми свърши – просто викам. И от това на всички ни е неприятно. И нещо трябва да се направи. Реших да не повишавам тон за една седмица и да видя какво ще се случи. Ето резултатите:
1. Когато оставах спокойна, децата ме слушаха.
Отначало, разбира си, бяха озадачени. Аз също. Те се оглеждаха за скрити камери, мислейки, че ги разигравам. И чудо – разбираха какво искам от тях, без да беше необходимо да го крещя.
2. Много разговарях със себе си.
Заради собствената си забрана да викам като че ли малко се смахнах. Вършех домашната си работа, като си мърморех под носа всичко, което си мислех, като например, че в този дом никой никога няма да се научи да си обува самостоятелно обувките и че не е възможно да се издържи, когато някой не може да се обуе за 15 минути, и че ако нещо се случи (например потоп, земетресение, атака на зомбита), всички ще умрем, защото някой не може да си вкара краката в обувките бързо.
3. Никой не капризничеше, когато ги молех да си приберат играчките.
Може би, защото говорех без заплашително пулсиращи вени на челото ми, които предвещаваха вселенски катаклизъм.
4. Виковете ми се преродиха в диви танци и странни звуци.
Когато усещах, че ще закрещя, започвах да подскачам из стаята като луда, а децата озадачено слушаха непонятните звуци, които издавах.
5. Прощаваха ми, когато все пак не издържах и виках.
„Нищо, мамо, всичко е наред. Просто следващия път ни го кажи с нормален глас!“
Никой не умее да прощава така, както го правят малките деца.
6. Дишах дълбоко и често.
Така оттренирах дълбокото дишане, че мога да участвам в олимпийски състезания по плуване.
7. Слязох до нивото им.
Когато усещах, че ей сега ще закрещя, падах на колене, гледах ги отблизо в очите и им обяснявах какво искам от тях. Те от своя страна ми казваха, че очите ми са кафяви и имам лунички на носа.
8. Много броях.
Броя до 10! Броя до 20! Често децата брояха заедно с мен, танцувайки щастливо. Броях тихо и заплашително като луд учен, замислящ пъклен план. Броях, докато имах сили или докато нещо не се случваше, нещо, което ни разсейваше от безизходната ситуация.
9. Излизах от стаята.
Понякога просто ми беше необходимо да се крия в тъмния, звуконепроницаем килер и да се съвзема.
10. С децата се сближихме.
Да, точно така. Никой не иска да седи близо до огнедишащ (и крещящ) дракон.
Да не викам – това е един мой постоянен вътрешен ангажимент, в прилагането на който постигам доста успехи. Всеки ден се старая да помня, че начинът, по който общувам с децата ми, се възприема от тях като нормален и обичаен. Викането е много по-непродуктивно за семейството ми, отколкото мълчанието. Всички се учим да отговаряме, а не просто да реагираме. А обувките все така ги обуват страшно бавно“.
Още по темата:
Посвещава се на майките със спокойни деца
На какво ме научи майчинството
5-те неща, за които няма да ви пука, когато станете майка
