Какво ни казваха, когато бяхме малки:
Не бягай; ходи бавно, по-бързо; изяж си всичко; мий си ръцете; мий си зъбите; не говори; защо не поздравяваш; извини се, ела тук; отиди да си играеш; остави ме, не пречи; не бягай; гледай къде вървиш; ще паднеш; толкова по-зле за теб, няма да се справиш; малък си, нека аз да го направя; вече си голям; отивай да спиш, ставай; вече е късно; работя, играй си самичък; облечи се; не стой на слънце; покажи се на слънце; не разговаряй с пълна уста…
Това, което искахме да чуваме:
Обичам те; красив/а си; щастлив съм, че си до мен; разкажи ми нещо; как се чувстваш?; страхуваш ли се?; защо не искаш?; страхотен си; много си добър; как се почувства?; щастлив ли си?; обичам, когато се смееш; плачи, ако ти се плаче; говори това, което искаш; защо страдаш?; какво не ти харесва?; доверявам ти се; хубаво ми е с теб; искам да разговарям с теб; интересно ми е да те слушам; харесваш ми такъв, какъвто си; колко е хубаво, когато сме заедно; кажи ми, ако съм сгрешила…
Около теб има много хора, които чакат тези думи…
Една дама ми каза, докато нервно си играеше с дръжката на чантата си: „Знам, че мъжът ми може да бъде сърдечен и нежен. Винаги е такъв с кучето ни“.
Има хора, които не осъзнават колко са важни за другите около тях.
Има хора, които не осъзнават колко радост носи тяхната усмивка.
Има хора, които не осъзнават, че тяхната близост е благотворна.
Има хора, които не знаят, че са истински дар.
Но биха могли да го разберат, ако им го кажем.
Източник: Бруно Ферреро
Още по темата:
Щом си се захванал с нещо, довърши го! Трябва да си отговорен!
Коментари