Щом си се захванал с нещо, довърши го! Трябва да си отговорен!

Щом си се захванал с нещо, довърши го! Трябва да си отговорен!

Кой подход е правилният – трябва ли да настояваме децата ни да се занимават с дейности, които не харесват, за да ги научим на последователност и отговорност?

Веднъж взех интервю от балетиста Иван Тараканов. Интересуваше ме предимно, как момчетата изобщо попадат в балетната школа. Как се заинтересува едно момче от танци без уговаряния, заплахи и манипулации.

„Стана почти случайно – обясни събеседникът ми, – с мама се разхождахме по улицата и тя ме попита не искам ли да пробвам в Академията, тъй като аз вече имах някаква подготовка. Казах, че мога да опитам, но ако не ми хареса, веднага ще си тръгна. Макар че и двамата се съмнявахме, че ще се справя. Договорихме се да отида на изпита и след това да преценим.“

После дълго разсъждавах над това „ако не ми хареса, веднага ще си тръгна“.

„Да уча в Академията, беше мой личен избор, разбираш ли? Аз го реших. Не родителите ми. Аз сам избрах какво да уча и после какво да работя. Никой не ме е карал насила.“

Толкова различно от това, с което бях привикнала. Аз и моите връстници. Нас ни учиха, че трябва да довършваме всичко, с което се захванем. Че когато имаш хоби, то трябва да се занимаваш сериозно и задълбочено, и по възможност – цял живот.

Ако ходиш на кръжок по бродерия, пропускането на едно занятие е провал и неуспех. Защо изобщо си започнал да ходиш на този кръжок, след като си толкова ненадежден, какво ще си помислят за теб учителят и цялата група!

Родителите на моя приятелка от детинство не ѝ позволиха да учи в музикалното училище, защото не можа да им обещае, че ще изкара и седемте класа с отличен успех – и това, когато беше на 6 години. Защото, ако не си пълна отличничка, не си струва да се учи в специализирано училище.

Тези, които записваха спортни занимания, изобщо ги забравяхме. Каква ти разходка – имаш тренировка. Какви торти – трябва да внимаваш с килограмите, нали си гимнастичка. Какви книги, чети учебника по шахмат, трябва непременно да станеш гросмайстор.

За обикновеното училище изобщо няма смисъл да говорим. То беше като някакъв непосилно тежък куфар без дръжки, товар и кръст. В училище ти е скучно, трудно и нямаш приятели? А ти какво си представяш? Мислеше си, че ще ти е лесно? И от къде на къде трябва да ти е интересно? Училището е отговорност, все едно ходиш на работа.

После много от моите приятели изтърпяваха и пет години депресия и изпити в университет, който трябваше да завършат, защото – постъпил си, че и държавно, изкарай го докрай.

Губеха си времето на скучна и безсмислена работа, защото – извадил си късмет да те вземат някъде, кротувай си и работи, по възможност до пенсия, за да имаш стаж, иначе всички ще решат, че си ненадежден.

След години се оказваш в ролята на родител и картината като цяло не се променя много.

Педиатърът в клиниката ти разказва, че лично е водила дъщеря си на балет, макар че малката е започвала да плаче от излизането от дома и е спирала след края на урока, но е нямало как, годината трябва да се завърши, а не да се прекъсне по средата. Ето миналата година нали ѝ харесваше, какво, че тази са сменили учителката, ще потърпи.

Майките на по-големи деца на площадката споделят как са си затискали ушите, за да не чуват плача на децата си по време на тренировки по спортна гимнастика – няма как, трябва да се разтягат, за да успеят, всички го правят.

Но аз съм срещала и други хора. Такива, които са можели да кажат: „Ако не ми хареса, веднага ще си тръгна“. Които сами са избирали университета, понеже са искали да учат именно тази специалност.

И аз все още се уча да говоря с детето си за правото на избор. За това, че ако нещо не ти хареса, можеш да си тръгнеш. Не е задължително да стоиш на гвоздей само защото си седнал на стола.

Не трябва да мислиш как ще те погледнат другите, а просто да станеш от стола. Никое занимание не трябва да бъде безсмислено изпитание или тежка скука.

Ученето е трудно, но в училище може да бъде интересно. Допълнителните занимания не са заради така популярното развитие, а заради общуването и доброто настроение.

А пък изборът на професия – това е нещо, което може да се промени десет пъти и това, че си завършил еди-какъв си университет, не определя твоето кариерно развитие, навиците, знанията и уменията ти.

Аз работя като журналист, защото ми харесва и обичам да пиша.

А ако спре да ми харесва – ще спра да го правя.

Източник: mel.fm/blog/taisiya-popova