Искам да ви разкажа удивителната история на едно момче. Момче, което на 10 години не можеше нито да пише, нито да смята. Четеше на срички с усилие. Нито един случай в моята практика не опровергава толкова ясно и точно идеята на класическото образование.
И така, той дойде при нас в III клас. Не си мислете нещо лошо – има си чудесно семейство. Но животът му така се е развил, че до III клас изобщо не е учил, и не просто не е учил, но не е ходил и на училище. Дори не е бил ина домашно обучение – растял е свободно, общувал е с хората около него. На 8 години сам се е научил да чете не особено добре, но така и не е разбрал писането. При това не можехме да го характеризираме като недоразвит – това беше едно интересно и самостоятелно в разсъжденията си дете, умно и наблюдателно. И така, веднъж то попитало (съвсем като Буратино): „А защо всички деца ходят на училище, а аз не?“, и родителите му решили да го доведат в нашето училище.
Трябва да отбележим, че учителите му в началото бяха доста объркани. Все пак – IIIклас, а той трудно чете, едва пише с печатни букви. Дори и за нас, които се смятаме за модерни и отворени към всякакви експерименти преподаватели, това беше голямо предизвикателство – 10-годишно дете, което не знае материала дори и за I клас – никога не бяхме имали такъв случай. Но след като това беше реалността, решихме – експеримент, значи ще експериментираме. Без насилие! Нека детето се движи със своето темпо, а по-нататък ще преценим.
Така и направихме – просто се опитвахме да не пречим. Между другото, това не беше много лесно, на повечето от нас ни се искаше възможно най-бързо да го направим „нормално“ – след като всички много добре знаем кои са „знанията, съответстващи на възрастта“. Затова ни се налагаше често да спираме, да поемаме дълбоко въздух и да си напомняме, че ако на човек му е интересно и удобно в училище, ако има защо да идва тук, ако ние работим с удоволствие и спокойствие, то най-вероятно необходимите неща ще се случат.
И действително: всичко тръгна почти от само себе си. Работата беше там, че момчето изпадаше в такъв възторг от всяко най-малко придобито знание или умение, че учителят (в началото неговата основна учителка, или както ние ги наричаме – наставник) неволно се зарази от възторга му.
За пръв път силно се удивихме само след няколко дни, когато забелязахме, че той взима активно участие във всичко, което се случва в класа – наравно със съучениците си. По-нататък – още повече. Нито аз, нито колегите ми го очаквахме – само за месец той се научи да пише свободно.
След това нещата се развиха много и бързо. За половин година той настигна своите връстници като знания и умения. Нещо повече, към момента нито един професионален учител, четейки неговите съчинения, няма да заподозре, че авторът им се е научил да пише само преди 3 години. Това се отнася и за останалия учебен материал.
Знаете ли какво означава това? Ще ви помогна. Това означава, че всичко е лъжа. И за ранното развитие, и за необходимостта детето да чете на 4 или 5 години, и за това, че ако не приучим детето да учи от малко, то от него няма да стане човек. Повтарям – лъжа. И не частична, а пълна!
Ако човек разбира какво иска, ако може дори чисто интуитивно да формулира защо му е необходимо знанието, ако е спокоен и щастлив, нещата ще се развият почти от само себе си. На нас, учителите, ни остава само да не пречим и да предлагаме удобни рамки, възможности за научаване, като не забравяме, че изборът винаги трябва да принадлежи на човека, когото учим. В това се проявява и професионализмът на учителя – да задава широки образователни рамки, да прави възможен ПРОЦЕСА на учене.
Та нима има нещо по-прекрасно от саморазвитието? Хайде да позволим на децата ни да се опознават и развиват сами! Никой не може да бъде накаран насила да научава неща. Но може да отблъснем и отвратим децата от ученето. „Ученето е интересно“ не е клише. Ние се учим през цялото време – гледаме филми, общуваме, четем книги, та дори фейсбук ни учи. Защото научаваме нови неща, развиваме се, променяме се. Защо тогава ходенето на училище не е удоволствие за децата ни?
Много просто. Съвременната образователна програма е изготвена върху разбирането, че в човек не е заложен стремежът за самоусъвършенстване и че ако не го накараме насила, той няма да научи нищо. Нещо повече, човекът се приравнява към животно, което не може да разбере кое е добро и кое лошо за него, на което е необходима дресировка, еднообразни, повтарящи се действия. Тези идиотски принципи противоречат на човешката природа и съответно предизвикват ожесточена съпротива. У нас не е заложено да се съревноваваме с другите – а просто да общуваме. Не ни е вродено да се подчиняваме на волята на по-силните и безусловно да приемаме чуждите нареждания, а сред тях е и любимото; „Учи сега, като пораснеш, ще разбереш защо“. Напротив, в човешката природа са заложени съмнението, обратната реакция, стремежът към анализ, правото да се задават въпроси, главният от които е „Защо правя това?“. И ето, една идея всичко ще се промени, ако училището се води от човешката природа, а не се бори с нея!
На училище ще се ходи с удоволствие само в случай че там се отчита индивидуалността на учениците, че се превърне в място, в което те могат да опознават себе си и околния свят. Всичко останало е измама.
Знам, сега вероятно някои ще кажат – но това е частен случай, момчето просто си е било способно, попаднало е на добра учителка, а вижте го моя син – нищо не иска… учи само ако го стягам… Точно там е проблемът! В стягането и в насилието! Да, вярно е, че момчето беше умно (каквито всъщност са повечето деца, преди да ги „затъпим“) и учителката му беше прекрасна. Но главното, повярвайте ми, не беше това, а беше възможността то само да избира пътя си, спокойствието, което му осигурявахме, и интересът, който всички ние, участниците в процеса, проявявахме.
А разговорите, че това е „частен случай“, са нужни само за това, за да махнем за пореден път с ръка – ама това няма никаква връзка с нас. Защото, ако се окаже, че има – как ще живеем с децата си оттук нататък? Защото ако има връзка, това ще означава, че ние всеки ден ги принуждаваме да се занимават с пълни глупости, които възрастните, без да се замислят, продължават да обявяват за жизненоважни знания. Така че, приятели мои, този случай не е частен, напротив, той е един от многото. Просто е най-ярък и показателен. Но този подход – да не насилваш хората, а да им помагаш, като им предоставяш личен избор – до този момент не ни е подвел нито веднъж.
Колко случая са ви необходими, за да престанат да са частни? 100? 100 000? Те отдавна са милиони!
И най-вероятно вашето дете е сред тях.
Автор: Дима Зицер, Източник
Още по темата:
10 неща, на които трябва да учат децата в училище
6 съвета, които ще ви помогнат да възпитате всестранно развито дете
