- И на кого си се метнала такава непохватна?
Обърнах се да видя кой каза фразата. Оказа се, че е майка с дъщеря на около 8 години. Беше казано весело, уж шеговито. Приятелките на майката леко се подсмихват, момиченцето тича да играе, като изобщо не се впечатлява от репликата.
Цяла седмица вече наблюдавам отношенията им на почивката. Изтъкани от „весело“ недоволство и безкрайни „закачки“.
- На баща си си се метнала, изобщо не мислиш!
- Какво „Мамо“? Какво „Мамо“? Осем години съм ти майка и още десет ще се мъча така!
- Къде отиваш, къде? Сега ще паднеш и ще ти събирам вътрешностите по площадката, а съм на токчета!
А накрая и след разлетия сок:
- Какви са тия две леви ръце? С такива само патоанатом можеш да станеш, за друго нищо не те бива!
И аз мога да разбера тази майка. Тя неотдавна се е развела и това е нейната защитна броня – сарказмът. Все още не е наясно как да живее с детето си и какви са отговорностите ѝ. „Облякла е“ два костюма наведнъж – на грижовна майка и на строг баща, и сега ѝ е непрестанно напрегнато.
Трудно ѝ е да си се представи в новото си социално положение и се опитва да се пошегува с това, да покаже кой е главният, да държи всичко под контрол.
И аз мога да разбера дъщеричката. Това е нейният свят – такъв, какъвто е, друг не ѝ се полага. Никой не ѝ е разказал нищо за нарушението на личните граници, за обидата и унижението, за психологическото насилие.
Все още ѝ е рано да чете книги за възпитанието на деца, за да има критичен поглед върху собственото си семейство. Затова и бяга надалеч, безгрижна, весела, все едно не чува мамините „шегички“.
- В едното ухо влязло, от другото излязло, все едно конец сме прекарали.
Дълго ще се вие този конец, тъжно си мисля аз. Дълго, дълго – ще минава пред бъдещия брак, в далечното майчинство, във възприемането на себе си като възрастна, самодостатъчна и достойна жена.
- Каква ще станеш? Стюардеса? Ти виждала ли си колко стройни са стюардесите? А ти ядеш вече втора вафла! За такава стюардеса като теб ще трябва да построят специален самолет. С по-широко място между седалките и с двойна врата към пилота.
Аз нищо няма да кажа и дори няма да повдигна неодобрително вежди. Не лекувам без запитване и не възпитавам, без да са поискали това от мен.
- Ти си психолог? Наистина ли? Хайде сега, кажи ми, тази моята (кимане по посока на детето)… вече нищо не може да се направи, нали? Или има някакви хапченца? Ха-ха-ха-ха…
А на мен може само да ми е мъчно за това, че бъркаме хумора със сарказма, възпитанието с натиска, грижата със забраните. Изхождайки от собствените си болки и слабости, „стреляме“ по тези, които са наблизо и които, знаем, че няма да ни отвърнат, не търсим помощ, притесняваме се да развеем бялото знаме.
Продължаваме да бягаме далеч от проблемите, разчитайки на собствените си сили и не забелязвайки как се изхабяваме все повече и повече.
- Сине, влез във фоайето, моля те – без шапка си. Излез, като дойде таксито, и гледай да не се налага да идвам да те търся.
- Аха…
По стълбите слизат дамата с дъщеря си.
- Златно дете, имало и такива! На моята само да ѝ кажа и вече е забравила…
- За мен се отнася – гордо потвърждава момичето – изобщо не е разстроено, – от едното ухо, през другото…
Тяхното такси идва първо. Нашето – след пет минути. И на мен все пак ми се налага да вляза във фоайето да потърся сина си.
- Аз се загледах – даваха филмче, „Ледена епоха 2“, помниш ли го?
Помня, сине, помня. Но и на мен ми идва да кажа нещо за едното и другото ухо. Радвай се, че мълча.
Още по темата:
Коментари