Питам познато момиченце, което гледа своя снимка: „Харесваш ли се?“. „Да, разбира се, аз съм красавица!“ – и отговорът много ме радва. И успокоявам родителите ѝ, които се тревожат – не са ли я прехвалили, защо не казва „аз съм умница“.
А аз им заявявам, че този отговор е просто прекрасен! И много правилен за тази възраст и в този контекст (детето е на 5 години). И че са се справили чудесно – тя го изрече толкова искрено и уверено. Тревожно би било, ако беше казала: „по-хубава съм от…“ или „аз съм най-хубавата…“, или „не се харесвам…“.
Възрастните жени, уверени в красотата си, които на думите „много добре изглеждате“ не се оправдават – „просто съм се наспала“ или „просто съм се гримирала добре“ – израстват от момичета, които са били изпълнени с любовта на родителите си.
Моля ви, нека говорим на децата си – и момчета, и момичета, колко са красиви, колко ги харесваме, колко звънтящи са гласовете им и колко са силни и бързи. Колко е хубаво, че са любопитни и изследват новото.
И колко се наслаждаваме на всеки ден от тяхното порастване. Да говорим искрено – просто така – не само за достиженията, не защото са направили нещо полезно, не защото са го заслужили с постъпка.
Да говорим, без да сравняваме. Да говорим, дори на самите нас да не са ни говорили така, когато сме били малки и „все някак сме пораснали, нали“.
Да говорим, докато все още сме авторитети за тях.
Да говорим, разбира се, не само за външната красота.
Това няма да ги направи самовлюбени, а устойчиви. Ще им даде позволението да са значими. Не за някой друг, а за самите себе си.
Ще им помогне да не се стараят непрекъснато да получават одобрението на околните. И ще могат да издържат на критика. Всичко това, защото ще имат „усещане за себе си“.
(Това не отменя важните неща – да ги учим, да слагаме правила, да ги спираме, да показваме къде са нашите граници, да говорим кое е недопустимо, да развиваме вкуса. Това няма да отмени и съвършено нормалното ниско самочувствие по време на тийнейджърството. Но е възможно да помогне за по-лекото му преминаване.)
Докато е малко, детето събира знания за себе си от нашите реакции, очаквания, усмивки, погледи, критики. Отбелязва какво ни прави впечатление и как реагираме – и го влага в самооценката си.
Много бих искала по-често да чувам от зрели жени, които освен богатия си вътрешен свят, приноса си към обществото и острия ум, да могат да кажат спокойно: „Разбира се, знам, че съм хубава“. Защото, ако съм уверена в това, няма да позволя да бъда в отношения, в които обръщат внимание само на външността.
Източник: Светлана Ройз
Още по темата:
Детето казва „За нищо не ме бива“ - какво да направим
Коментари