Отдавна искам да напиша тази статия, но ми е много трудно да избягам от негативите по темата.
Аз самата мога да допринеса за това, което се излива върху учителите с примери, случки и т.н. – имам 3 деца, които са взели своя дял от образованието в държавни ясли, градини и училища.
Но моята цел е друга. Искам да внеса малко реалност и необходимата благодарност в отношенията ни с учителите. Защото, посочвайки негативните примери, ние забравяме, че проблемът не е в отделните хора, а в системата, защото тя:
- Позволява на лошите примери да продължават да работят в нея.
- Най-вероятно ги създава.
Много е странно как възприемаме ролята си на родители като най-важната професия на света, а забравяме, че учителите всъщност са другите родители на децата ни – тези, на които ги оставяме за 8, че и повече, часа на ден.
Много добре знаем колко сили – физически и емоционални, са ни необходими, за да общуваме с децата си, но не си правим сметката, че учителят е човек, който трябва да общува с 30 деца – да ги опази живи и здрави, и едновременно с това да постави основите на знанието в живота им.
Аз съм виждала млади учителки – момичета, обезкуражени и обезверени, и то съвсем не от заплащането или безумната документация, които ежедневно попълват. А от отношението на родителите – безпардонно, безотговорно и дори грубо. Отношение: аз ти плащам – ти ще правиш, каквото искам от теб.
Виждала съм родители, които нямат реална представа за собствената си отговорност към децата си – емоционална, психологическа и дори здравословна, които смятат, че училището и учителите са длъжни да отглеждат и възпитават отрочетата им.
Би трябвало на всички нас вече да е ясно, че в образованието, както и в почти всеки аспект на живота ни в държавата, работещи институции, смислени системи и адекватен контрол, няма. Това означава, че учителите и директорите, които работят усилено и последователно за изграждане на добри учебни заведения, заслужават нашата дълбока благодарност и признателност.
Защото това са хора, които водят непрекъснати битки на 3 фронта:
- Със системата – която затруднява работата им, не им позволява да се развиват с темповете на съвременното общество, не ги финансира достатъчно, отблъсква новите кадри, демотивира опитните преподаватели
- С родителите – които имат безкрайни претенции, абсолютно неадекватни спрямо възможностите на българското образование, българските училища и изобщо българската действителност.
- С децата – които от малки са свидетели на неуважението към учителите от страна на родителите си.
И ако ние като граждани не успяваме да променим държавата (гласувахте ли? А за кого гласувахте?), така че и образованието да се промени, то можем поне да правим малки микропромени. И по-точно:
- да бъдем реалисти за възможностите на училищата и учителите;
- да оценяваме положените усилия;
- да благодарим за постигнатите резултати;
- да проявяваме уважение към другите родители на децата ни.
Затова ви моля – благодарете на учителите на децата си.
Не 2 пъти в годината – на коледното тържество и на 24 май, а всеки ден. Попитайте ги как се чувстват. Разберете дали бихте могли да им помогнете с нещо.
Защото, когато държавата абдикира, оставаме ние хората.
И с човешка подкрепа и признателност, ЗАЕДНО можем да отгледаме умни и достойни хора.
Автор: Мая Бобева-Атанасова
Още по темата:
Детето и училището.Къде грешат родителите
Какво се случва с децата ни- наблюенията на един учител