Може би не всички ще се съгласят, но училището много често е основният негативен фактор, който разваля отношенията между родителите и децата. Справянето със стреса (особено от 1 до 7 клас), който се стоварва върху семейството, не е никак лесно. Училищните успехи се превръщат в маркер, който определя достатъчно добри ли са родителите.
Ако оценките куцат, значи родителят не полага достатъчно усилия. Това обяснява и купищата кръжоци и школи, които посещава детето, както и редовната проверка на домашните от мама. Плашещо е количеството родители, които са готови да жертват добрите си отношения с детето заради някакво хипотетично негово „светло бъдеще“.
Защото ако детето действително не се увлича от ученето, ако огънчето на любознателността е затихнало, то всички строги мерки, назидания и наказания от страна на родителите няма да имат резултат.
Дима Зицер, доктор на педагогическите науки, директор на Института по неформално образование, смята, че училището е сложен период в живота на всяко дете и именно родителите са тези, които могат да му помогнат да го преживее най-леко. Или пък да го усложнят със своите забележки и изисквания
Училището – 7 разпространени грешки на родителите
1. На детето му е необходима строга учителка, която постига високи резултати.
Какво се случва, когато детето попада на така наречената „строга“ учителка? Потискат го, то се учи да се подчинява, да изключва волята си. Такъв ученик става чудесен последовател на авторитарни типове по-нататък в живота си. Най-лошата възможна формулировка, използвана от възрастните (при това не само учителите) е „Прави, каквото ти казвам!“.
В такава ситуация детето със сигурност няма как да взема самостоятелни решения, да избира, всъщност дори може да забрави какви са неговите желания. Но пък ще научи друго: не трябва да задава въпроси, трябва да се подчинява, по-силният е винаги прав.
Постепенно може да загуби способността си да анализира самостоятелно света около себе си. Има и друг вариант, пораствайки, детето да се превърне в агресор и авторитарен човек – и да потиска други хора. Добре би било да избирате учителя заедно с детето.
На 6 години човек може напълно осъзнато да изрази своето мнение особено когато родителите му го обичат и подкрепят. И излезте от определенията: добра-лоша, строга-нехайна… важното е дали учителят може да направи така, че детето да не загуби естествената си любознателност, да продължи да се съмнява, да има правото да задава всякакви въпроси. Това е най-важното.
2. Детето трябва да учи в „престижно“ училище, където имат строги изисквания.
Какво трябва да бъде училището в действителност? Интересно, предлагащо предизвикателства за интелекта. Място, където детето да се чувства добре и с радост да става сутрин. Което не задължително съвпада с „модно“ и „престижно“.
А ако на детето от учебни задължения и домашни не му остава никакво време за него самото, то само ще започне да дели живота си на добри и лоши моменти. Очевидно е в коя категория ще се окаже училището. И след това родителите ще отидат при психолога и ще се оплачат: „Детето ми стана истински мързеливец, от нищо не се интересува!“.
3. Детето задължително трябва да ходи на допълнителни занимания и извънкласни дейности.
Не е добре, ако детето не ходи никъде. Защото какво по-хубаво от това, човек да се занимава с нещо, което обича. В идеалния случай и детето, и родителите му харесват музиката или каратето. Но много често възрастните прилагат насилие в избора на занимания, което от своя страна предизвиква съпротивление. Но колко да се съпротивлява едно дете на 7 години…
Все пак то се бои да не разочарова родителите си, а и не е в състояние да формулира добре аргументиран отказ. И доста често се получава така, че детето учи неща, които не харесва, не разбира и в които не може да се развива, независимо колко е добър учителят. Получава се нещо като казарма за деца. Не ви ли е жал?
Друга много разпространена ситуация е, когато детето пробва някакво занимание и после се откаже. Родителите много се страхуват от това. А всъщност кое му е лошото да пробваш нещо и ако не ти хареса, да спреш да го правиш? Така човек опознава себе си, подобно поведение е много характерно за деца на 6–7 години.
Да не говорим, че самите възрастни често го правят – избират различни театрални постановки, излизат по време на прожекции на филми, сменят партньорите си.
4. На детето трябва активно да му се помага с домашните или най-малкото трябва да контролираме тяхното написване.
Преди всичко е важно да поразсъждавате трезво. Ако детето ви няма търпение да се прибере вкъщи, за да започне да си пише домашните, то това е най-малкото странно. Дори би трябвало да предизвика тревогата ви. Много ли такива деца сте срещали?
Които се връщат от училище и казват: „Сега, вместо да си поиграя или да се поразходя, ще се заема с най-любимото ми занимание на света – ще си науча уроците!“. Що за глупост? Ще ви кажа нещо богохулно. Не разбирам логиката на учителите: децата трябва да повтарят вкъщи това, което са правили вече в училище, или да довършват неща, които не са успели в часовете.
Ами направете го на следващия ден! Или се опитвайте да се вместите в рамките на учебния час/ден. Или пък структурирайте урока така, че детето само да поиска да проучи темата в дълбочина и да е мотивирано да направи проект по нея. Кое е по-важното – да удовлетворите учителя или да прекарате известно време заедно, да си поговорите, да почетете, да си поиграете?
На 7 г. децата все още много ни вярват. И много се стараят да заслужат нашата любов. Но към 8 години ние вече нерядко успяваме да направим така, че децата да загубят вярата си в нас. Защото колко дълго можем да лъжем детето си – уроците не са негова отговорност, а на учителя, който е постъпил странно, задавайки толкова голямо домашно. Родителите трябва да подкрепят децата, а не учителите.
Разбира се, ако детето помоли за помощта ви – дайте я, справете се заедно. Но не превръщайте ученето вкъщи в един тежък и мъчителен процес, който да е по-важен от всичко останало. Уроците са най-маловажното от всички неща, които може да правите у дома с детето си.
5. Ако детето ви се учи лошо, то трябва да го накажете, като го лишите от устройства.
Човешките отношения не трябва да се базират върху йерархичната подчиненост – един човек е началник, а другият е подчинен, или направо – подсъдим. Че единият винаги знае кое е правилно, а другият трябва да изпълнява. Да, при някои деца и родители отношенията са точно такива.
Но като резултат от това всички се чувстват зле. Повтарям: училището е много сложен период от живота на детето и вие трябва да подкрепяте вашия човек! А 1. клас е ужасно труден за него! Детето трябва да е сигурно, че има „тил“ вкъщи. А ако дори и у дома му устройват разпити и наказания, как да приеме това и как да издържи? Когато му отнемате устройство, което преди това сте му дали, вие го учите на това, че силният е винаги прав.
Има „чудесни“ родители, които току започват да крещят: „Аз съм ти го подарил! Това е моят дом!“. С това те ясно казват на детето си: аз съм родителят, който ти е дарил живот, и си ми длъжен. А има и друг начин: дадох ти живот, за да споделя с теб всичко, което имам и зная.
Усещате ли разликата? Изземването на устройства не може да е възпитателен метод. Вместо това е по-добре да научим децата си да планират времето си, като разумно ги използват. А това всъщност би се отразило добре и на нас самите.
6. Добрите оценки трябва да се поощряват с подаръци и дори пари. Страхувам се, че този способ е най-краткият път към проституирането – да продаваш времето и интереса си. Някои родители ще ми възразят: аз получавам заплата за своята работа, защо и детето да не го поощряваме така?
Това съвсем не е едно и също нещо. Първо, вие не получавате заплата за нещата, които, така или иначе, правите – домашни задачи, общуване с близки и т.н. Второ, заплатата е еквивалент на труда и вие сте се договорили за тази размяна. Ученето е характерно за всеки човек. То е интересно.
Да поощрявате ученето и доброто поведение с материални ценности, вие внушавате на детето, че те се продават. От това следват 2 варианта на поведение: да започнат да се пазарят за по-висока цена или да се откажат – „престанете, не искам да продавам нищо“.
7. Детето няма право да получава „тройки“ или „двойки“, а ако това се случи – трябва да ги поправи незабавно.
Замислете се какво всъщност става. Защо мама започва да си мисли, че едва ли не нейната значимост като родител зависи от оценката, която учителят – чужд човек, е поставил на детето ѝ? Ако детето ви се разстрои – успокойте го. Ако не – голяма работа, една тройка.
Оценките са много субективни. Да подкрепяте детето си, не означава да говорите, че то е винаги право. Това означава да съхранявате у дома си атмосфера, в която то се чувства уверено, спокойно и може да сподели какво го тревожи, очаквайки помощ. Може би има някакво напрежение между него и учителката. А може би просто не е разбрал урока.
Не съществува такова явление „не иска да учи“. За това има причини. Съдете по самите себе си. Ако ние, възрастните, свършим работата си некачествено, то винаги намираме хиляди причини извън нас за това – началник, колеги, естеството на самата задача… Защо не правим така и с децата си? Та нали те си имат само нас. Да утежнява живота на любимите си хора, е странна роля за един родител, не мислите ли?
По материали на www.aif.ru
Още по темата:
Тайната на успеха в училище - защо едни деца се учат добре, а други не
Наръчник на родители на първокласници - готови ли сте?
