Защо на детето са му нужни родители, а не приятели
Още преди 30 години най-прогресивните мами решиха, че е нужно „да сме приятели с децата“, а сега тази епидемия се е разраснала неимоверно. Всички искат да са приятели с децата си! По-опитните в това вече се хвалят с резултати: „Аз съм най-добрият приятел на детето си! Всичко ми разказва?“. В такива моменти ме обзема недоумение – как така хората са решили, че да си родител – мама или татко, е по-лошо, отколкото да си приятел? И виждам три тенденции:
История 1 – неумението да си възрастен
Хората усещат, че авторитарният стил на родителството, присъщ на предходните поколения, вече не е валиден, не работи в съвременния свят със съвременните деца. И затова се налага да се измисли нещо ново.
Те просто не знаят как да бъдат родители, без да потискат децата, да ги унижават, да ги уважават като личност и затова наричат това поведение дружба, а не нормално родителство, каквото всъщност е. Но в тази дружба те много често отиват твърде далече, което носи не малко опасности.
Отиват в друга крайност – дават пълното си внимание на децата, не умеят да очертават граници, да бъдат силни възрастни, оказващи влияние.
Обикновено тази дружба, която всичко разбира и всичко прощава, води до това, че майката плаче на раменете на приятели и специалисти как не я уважава едногодишното ѝ дете, унижавана е от 3-годишното или направо пращана по дяволите от първокласника си.
Аз съм напълно наясно с това, защото самата аз съм от тези майки. Дълго и искрено не разбирах, защо синът ми, растящ в атмосфера на пълна любов и уважение, момченце, което нито веднъж не е било шляпвано, дори и на шега, се държи като побесняло чудовище.
По моите очаквания той трябваше да попива и пресъздава моята деликатност и вежливост. А той беснееше вкъщи и обожаваше своята учителка в градината, която водеше децата под войнишки строй и ги караше да си сгъват дрехите едва ли не перфектно. Детето ми просто имаше много голяма нужда от… не, не от пошляпвания, а от авторитетен и уверен родител.
Затова, между другото, сега са толкова популярни теориите и тренингите за алфа-родителството, на които възрастните се учат да бъдат възрастни, да вземат решения в присъствието на разсърдени тригодишни, да направляват, а да не питат, да не манипулират, да не се сърдят и да не се държат истерично, ако не им се получава…
Бъдете възрастни – вие сте родителят и имате право. Да, баба ми би умряла от смях, ако чуе за проблемите, които имате с децата си! Да не говорим за дядо ми.
История 2 – за отчаяната инфантилност
Втората причина отчасти произтича от предходната. Само че в първия случай хората не умеят да бъдат възрастни, без да са диктатори, а във втория те съзнателно решават да не порастват.
За трийсетгодишните (а вече и 40-годишните) родители, които се държат като децата си, са написани хиляди статии. Те носят еднакви дрехи с децата си и в тенденцията се включват дори дядовците понякога. Да му се не види, на мен даже ми е трудно да нарека дядовци някои от тях. Явно и за тях е така и затова са си „приятелчета“ със синовете, че и с внуците дори. И са си равни! И се веселят! Демократично! Без граници и условия!
Между другото, това рядко води до израстването на детето като свободолюбива, открита към света и уважаваща себе си личност. Обикновено резултатът е хипертревожен невротик, който се опитва да контролира всичко около себе си – тъй като обожаваните от него и обожаващи го родители явно са били неспособни да го правят.
Имах колежка, на която 11-годишният ѝ син пишеше есемеси: „Пържолите са в кутия в чантата ти, стопли ги за обяд и не забравяй за родителската среща довечера!!!“. Щеше да постъпва в елитно училище и много се тревожеше, че майка му ще забрави за срещата с директора.
Като предния път. Колегите отчаяно въздишаха – ама как такава развейпрах като Мими е успяла да отгледа толкова сериозно и отговорно дете? Ами именно така – като самата тя е безотговорна и несериозна. Детето ѝ нямаше никаква вяра в родителските ѝ възможности.
Да, но у това умно, добро и сериозно момче имаше безкрайни алергии към какво ли не, астма, неясни пристъпи на нещо подобно на епилепсия, отоци на Квинке и какво ли още не. С години го водиха по изследвания за установяване на причините – и напразно.
Докато не попаднаха на опитен невролог, който установи, че са в резултат на… да, психосоматика (самовнушение) – защото единствените моменти, в които майка му се е държала като отговорен и възрастен човек, са били моментите, в които детето ѝ е било болно. И неговият организъм е правил необходимото, за да получи детето така исканата грижа от майка му.
История 3 – за границите на откровеността
Как обикновено си представят „приятелството с децата“ родителите, които го пропагандират? Идва детето и въодушевено, искрено и от сърце разказва на мама всички свои тайни, а тя благородно и без да го осъжда, започва да разбира, приема и дава мъдри съвети от висотата на своя опит. Детето, разбира се, слуша, затаило дъх и притихнало от възхищение.
Но приятелските отношения трябва да са равнопоставени. Те предполагат, че вие също ще отидете при детето, ще поплачете на рамото му и ще разкажете тайните си. И ще го питате за съвети, които ще слушате със затаен дъх.
А аз съвсем не съм убедена, че това е нужно на детето ви. Наистина ли искаме родителите ни да знаят всичко за нас – ама всичко? И дали искаме да знаем всичко за родителите си?
Най-важното, в което не съм сигурна, е, че на децата – малки и големи – са им необходими допълнителни приятели вместо единствените и незаменими мама и татко.
Автор: Алина Фаркаш Газета. RU Източник
Още по темата:
Страшна ли е родителската любов
Кое всъщност прави майчинството толкова трудно
