Мили деца!
Дойде времето да признаем – много ви обичаме! Почти винаги. Обичаме, както можем, та нали никой не ни е учил как да го правим. Но ние много се стараем, наистина. Когато имаме сили за това. И много се страхуваме. Боим се от всичко: от новите ви приятели, от болести, от коментарите на съседите, от училището, от бъдещето, от миналото. Тези страхове направо ни вцепеняват и заради тях допускаме много грешки.
Знайте: в повечето от случаите, в които изглеждаме агресивни и несправедливи, просто се намираме в състояние на шок и не можем, не знаем как да излезем от него. Затова и често ви се струваме несдържани, раздразнителни и зли. И тъй като сами се плашим от поведението си, непрекъснато повтаряме едно и също, като се надяваме, че ще го запомните и че то ще е достатъчно, за да ни простите, когато пораснете: „Правим това, защото ви обичаме, после ще ни благодарите!“. Каква ти благодарност…
Честно казано, самите ние не вярваме в това, но все нещо трябва да казваме, за да се държим на повърхността. Затова и унило повтаряме, че сме благодарни на миналото си. Всеки път си обещаваме, че ще се променим, но отново и отново пропадаме във все същата пропаст на лепкав страх, от която излизаме само чрез нов пристъп на агресия.
Към нас също са се отнасяли така и ето защо толкова бързо, още преди да успеем да помислим, в ума ни изскача познатата подсказка: „Скарай му се, лиши го от воля, отнеми му правото на отговор“. И ние го правим, оставяйки ви незащитени и разстроени, като представяме собствения си кошмар за възпитание, прикривайки се с готови формулировки. А какво да правим? Самите ние не знаем как да излезем от този порочен кръг…
Пречим ви да вървите по собствения си път. Повярвайте ни, не го правим нарочно, просто ужасно се объркахме. От всички страни ни съветват какво и как ТРЯБВА да се направи и никой – НИКОЙ – не ни пита какво ни се иска. В известен смисъл самите ние сме забравили какво е това – да ни се иска. Затова и ние ви лишаваме от правото да пожелавате нещо: така оправдаваме собствения си живот. Така ще ви направим точно като нас, защото ще можем да кажем „всички хора са такива“. И да получим илюзията за спокойствие поне за малко. А после пак да се усъмним и паникьосаме.
Ние ви пречупваме точно тогава, когато в никакъв случай не трябва да го правим. Когато се спрете да погледате красиво цвете, ние незабавно ви припомняме, че трябва да се прибирате, когато ни зададете неудобен въпрос, ние, вместо да ви отговорим, започваме да лъжем, че сме заети, не ви даваме да направите нито крачка сами, за да не сбъркате. Просто сме свикнали във всяка постъпка да виждаме опасности и рискове. Дълбоко в душите си знаем: това е просто родителска халюцинация, но толкова често са ни повтаряли колко е опасен светът, че и сами повярвахме в това.
Ние отчаяно ви убеждаваме, че знаем правилните отговори на всички въпроси, а сами изпадаме в ступор при първите отклонения от зададения някога курс. И затова не ви позволяваме да отстъпвате дори и на йота от правилата, които дори за нас отдавна не означават нищо.
Искаме да сме успешни родители. Струва ни се, че обществото го очаква от нас. Но обществото е огромно и аморфно и разбира се, не може нищо да изисква от нас. И е много страшно, като се за мислим за извода, който следва. Затова отново и отново приемаме собствените си глупави схващания за общоприета морална норма.
Моля ви, помогнете ни, дайте ни втори шанс! Научете ни да пробваме света на вкус, научете ни да не се боим, да се удивляваме, да искаме. За съжаление, ние сме по-силни – научете ни как правилно да я използваме, а най-добре, изобщо да не я използваме. Бъдете търпеливи с нас – толкова често не знаем какво вършим.
Имаме само едно смекчаващо вината ни обстоятелство.
Ние ви обичаме. Почти винаги.
Ако можете, го приемете и ни простете.
И прощавайки ни – постъпвайте така, както вие искате.
Още по темата:
10 закона в общуването с децата
Думите, които не трябва да пропускаме да казваме на децата си
Понякога плача за теб, мъничка моя
