RO EN

Докъде трябва да стигаме в контрола над децата си?

Докъде трябва да стигаме в контрола над децата си?

През 85-а година се прибирах сама след часовете и правех каквото си искам. Четях, докато хапвах вкуснотии в леглото, разхождах се с приятели из квартала, ходех в парка, за да се катеря по дърветата, крадях ябълки, прескачах оградата на строежа до нас, скачах в дупки, палех огньове, звънях на съседите и се криех, хвърлях яйца през балкона, биех се, един път в седмицата ходех на кръжок по рисуване, защото ми харесваше.


След това започвах и спирах няколко пъти бадминтон и ски, но така и не продължих сериозно.


Моите родители работеха през деня и се връщаха вечер. Не ме контролираха какво съм правила през деня, но ако ги помолех, ми помагаха.

Това, с което си запълвах дните, се приемаше за обичайно, а родителите ми – за „достатъчно добри родители“.


Нека наречем това спокойно, самостоятелно, автономно развитие и родителството – базово, ниво 0.


Ниво 0: Детето прави това, което му е интересно. Родителите му помагат, ако ги помоли за това. Ако поиска да рисува – купуват му блокче. Ако иска да танцува – записват го на танци.

Ако иска да спре да ходи – спира. Да играе на двора или да седи у дома да чете книжки. Но да се постарае да не се нарани и да се прибира към 9 за вечеря.


Разбира се, има нива под и над това.


Ниво -1: родителят не просто не е въвлечен, на него не му пука. Детето расте само. Няма значение с какво се занимава, само да не пречи. Да се разкара, да не се мотае в краката.


Или:


Ниво +1: когато родителят е планирал, завел, настоявал, принудил, ако е било необходимо, уговорил, проследил, постигнал. Музикална школа, танци, спорт, полезни развиващи разходки в консерваторията, вместо да си губи времето у дома или да търчи по двора неизвестно с кого.

Аз израснах в чудесна поддържаща свобода на ниво 0 и искам да отгледам децата си по същия начин.


Но тук започва сложното.

Това, с което си запълвах детството, не се смяташе за „вредно, токсично, разрушително“. Моите родители не са били бомбардирани от статии и обществено мнение „как така, вие пускате децата си да играят навън!?“, те не са киснели по форумите, където 9 от 10 майки разказват как засичат с таймер времето за четене, не повече от час на ден, при това само през уикендите.

За да бъдат „достатъчно добри родители“, не е било необходимо да ме следят, контролират, да ми забраняват, да се борят или дори конкурират с мен. Достатъчно им е било да ме оставят да се занимавам с това, което сама съм си избрала.


Но сега на децата са им интересни други неща. Вместо бродене из строежите – те строят в майнкрафт, вместо да си приказват пред входа – си говорят в чата, вместо да играят на „стражари и апаши“ – играят във фортнайт.


И всичко, което е интересно на съвременните деца, се смята за токсично зло.


И „достатъчно добрият родител“ вече не може да даде на децата си свобода и автономия. Той е длъжен да достигне ниво +1, да контролира, да засича, да отнема, да поставя всевъзможни забрани и препятствия, да се пазари, да спира, да конкурира и по всякакъв начин да навлиза в личното пространство на детето си.


Ако следваме тези добродетели, след училище аз трябва да започвам борба с децата си и да не допускам да правят това, което им е интересно.

Това е все едно през 85-а година майка ми, вместо да се връща от работа в 7, още след училище да бъде у дома и да ми говори: „Оля, можеш да четеш не повече от 45 минути, защото ще си развалиш очите“; „Оля, не бива да ядеш в леглото, ще си развалиш стомаха!“;

„Оля, не трябва да бягаш и да се катериш по дърветата, защото ще си останеш глупава и ще работиш като чистачка, като пораснеш!“; „Оля, ти вече цял час се разхождаш из двора, това е вредно!“; „Оля, що за глупост са тези ваши игри! По-добре поупражнявай гамите!“.

Това не е просто едно доста съмнително „радостно детство“, това също така е и съмнително „радостно родителство“.


Да, сигурна съм, че виртуалният свят е пълен с опасности, които могат да разбият живота на някого. Точно както във входовете и дворовете от нашето детство беше пълно с опасности и нечии животи бяха разбити. Страхът, че детето ще се превърне в зависим геймър, е сравним със страха, че ще се превърне в алкохолизиран чистач.

И аз, от една страна, непрекъснато изпитвам чувство на страх и вина, които грижливо се подхранват от обществената невроза, че „виртуалният свят ще погуби децата ни“, а от друга – интуицията ми подсказва, че живот, пълен със забрани и контрол, е нещо още по-страшно.


Че неврозата „колко време е позволено да прекарва пред монитора“ е по-вредна от самия монитор, неврозата „не повече от 1500 калории на ден“ е по-вредна от излишните калории, а неврозата „не повече от 50 мин. на ден пред устройства“ е по-вредна от самите устройства.


Автор: Олга Нечаева, майка, предприемач и писател, която записва своите мисли на блога си: www.womanfrommars.com

Уча се да пиша!
Купи сега

Още по темата:

Защо децата не споделят с родителите си своите проблеми

Как разваляме децата си с награди и наказания

Как да научите децата си на отговорност към парите

Уча се да смятам!
Купи сега

Виж следващата новина
Пълното щастие на една майка и една муха...
Пълното щастие на една майка и една муха...


Седя си и в апартамента няма никой. НИ-КОЙ. Само аз и една муха. И ушите ни – на мен и на мухата – звънят от тишина. На пода са разхвърляни кубчета, играчки, пъзели, детски сокчета и килимче за упражнения на моториката.