RO EN

Как разваляме децата си с награди и наказания

Как разваляме децата си с награди и наказания

Често родителите задават въпрос: може ли да наказваме децата си и как?

Но ето какъв е проблемът с наказанията. В живота на възрастните наказания почти няма, ако не включваме сферата на углавните и административните права и общуването с КАТ.

Извън това няма никой, който ще ни наказва, „за да знаем друг път“ или „това да не се повтаря повече“. Всичко е много по-просто. Ако работим лошо – ще ни уволнят и на наше място ще вземат друг. И това ще го направят, за да ни накажат? В никакъв случай.

Ще го направят, за да върви бизнесът им. Ако сме груби и егоистични, няма да имаме приятели – това наказание ли ще е? Не, разбира се, просто хората предпочитат да общуват с по-приятни личности. Ако пушим, лежим на дивана и ядем чипс, ще ставаме все по-малко здрави. Това не е наказание, това е естествено следствие.


Ако не можем да обичаме и да се грижим, да градим отношения – нашият партньор ще си отиде и не за да ни накаже. Просто ще му омръзне. Светът на възрастните не е построен на принципа на наказанията и наградите, а на принципа на естествените последствия.


Каквото посееш, това ще пожънеш – и задачата на възрастния човек е да предвижда последствията и да взема решения.


Ако възпитаваме детето с помощта на награди и наказания, ние му оказваме мечешка услуга, заблуждаваме го за устройството на света. След 18 години никой няма грижовно да го наставлява, наказва и да му показва правия път. Всички ще живеят, ще преследват своите цели, ще правят това, което смятат за нужно и правилно лично за тях. И не завиждам на този, който се ръководи в поведението си от принципа на „тоягата и моркова“.

Ненастъпването на естествените последствия е една от причината, поради която децата, които излизат от детски домове, са неприспособени към реалния живот.

Сега е модерно в тези домове да се правят „стаи, които да подготвят за самостоятелния живот“. И там например има кухня, печка, маса точно като в нормален апартамент. И ми ги показват с гордост: „Ето, тук събираме по-големите момичета и те могат да си приготвят обяд“. Аз питам: „А ако не искат? Ако ги домързи или забравят? Ще останат ли без обяд?“. – „Ама какво говорите, как може, та те са деца, не бива така, докторът няма да ни позволи.“

Подготовка за самостоятелния живот! Чиста проформа. Смисълът не е в това да се научиш да вариш супа или макарони, смисълът е в това да изясниш истината: там, в големия свят, каквото си постелеш, на такова ще легнеш. Ако не се погрижиш сам за себе си, няма кой да го направи. Но ние грижливо пазим децата си от тази важна истина. А после рязко ги пускаме в света на възрастните – оправяй се както можеш оттук нататък…


Ето защо е много важно всеки път, когато това е възможно, вместо наказания да използваме естествените следствия. Загубил или счупил скъпа вещ – значи просто няма да я има повече. Откраднал и изхарчил чужди пари – ще трябва да ги възстанови/изработи.

Забравил, че има да прави проект за училище и си спомня в последния момент – нека прави проекта, вместо да гледа анимационно филмче преди сън. Изпаднал е в истерия по средата на улицата – разходката се прекратява, щом не му е приятно навън, по-добре да се прибирате. 


Изглежда просто, но неизвестно защо родителите почти никога не използват този механизъм. Ето една майка ми се оплака, че на дъщеря ѝ (тийнейджърка) вече четвърти път ѝ крадат телефона. Момичето го пъха в задния джоб на дънките си и влиза в метрото. Говорили с нея, обяснявали, дори я наказвали. А тя: „Забравих и пак там го сложих“.

Случва се, разбира се. Но аз задавам на майката един прост въпрос: „Колко струва телефонът, с който Света е в момента?“. – „Много е скъп – преди две седмици го купихме.“ А аз не вярвам на ушите си: „Как така? Тя е изгубила вече 4 телефона и вие пак сте ѝ купили скъп апарат?“ – „А какво да направим? Тя иска да има и фотоапарат, и музика, и още някакви съвременни неща. Само се притеснявам, че пак ще го загуби.“


Ама, разбира се, че ще го загуби! Съвсем естествено в тази повтаряща се ситуация детето не променя поведението си, защото не му се налага – няма никакви лоши последици. Да, карат му се, но в същото време му купуват нов телефон всеки път.

Ако родителите веднъж бяха отказали изобщо да купят или пък ѝ бяха взели евтин или втора ръка апарат и бяха уточнили срок, в който той трябва да оцелее, за да покаже ангажираността си, то Света някак си щеше да се научи „да не забравя“.

Но родителите смятат тази мярка за твърде сурова – та нали детето им трябва да бъде като другите! И те предпочитат да се разстройват, да се карат, да се ядосват, но не и да дадат на детето си шанс да промени поведението си.


Не се притеснявайте от нестандартните действия. Една многодетна майка ми разказваше, че, уморена от караниците на децата кой ще измие чиниите, просто счупила всички оставени в мивката чинии. Ексцентрично, да. Но това е един вид естествено следствие – понякога можем да вбесим дотолкова близките си хора, че те да се държат непредсказуемо. В резултат повече проблеми с мръсните съдове не е имало.


Една друга майка, измъчена от досадния навик на детето си непрекъснато да мрънка, започна да си слага наушници и да танцува в момента, в който то започне да хленчи. Предварително го предупреди, че ще прави така, обясни му, че не може повече да слуша, и му предложи да използва определен знак – вдигната ръка, когато иска да ѝ сигнализира, че мрънкането ще спре и тя вече може да махне слушалките.

Всичко това е комуникирано напълно весело, доброжелателно и изобщо не под формата на наказание. Просто – ако искаш да хленчиш, имаш това право, но аз имам правото да не те слушам. Виж колко добре го измислих – и на теб ще ти е добре, и на мен. Проблемът се реши за три дни. Естествено, самото хленчене не доставяше на детето никакво удоволствие.


Друго семейство изкара цяла седмица на макарони и картофи – за дасъберат парите, които да върнат на госта, от който детето ги беше откраднало. При това „диетата“ не беше спазвана със страдалчески физиономии или назидателни разговори, а весело, с настроение – „Преодоляваме общата беда“.

И колко се радваха всички, когато нужната сума беше събрана и върната с извинения и даже останаха пари за диня! Повече случаи на кражба при детето нямаше.


Обърнете внимание: никой от тези родители не е чел нравоучения, не е наказвал, не е заплашвал. Просто са реагирали като живи хора, решили са общ семеен проблем, така както са могли.


Разбира се, има ситуации, в които ние не можем да позволим да настъпят последици – например да видим какво ще се случи, ако детето падне от прозореца. Но съгласете се, в ежедневието тези ситуации не са много.

Да, и аз не знам какво да отговарям на въпроси от типа на „Моята 4-годишна дъщеря не слуша, какво да направя?“. Аз не знам къде е нейното „копче“.

Тук има много фактори: състоянието на родителя, взаимоотношенията с него, историята на детето, характера и темперамента на двамата, конкретната ситуация, участието на трети лица и още много други. А и по принцип никой не знае „какво трябва да се направи“, за да прави детето винаги каквото ние искаме.

Слава богу.


Източник: Людмила Петрановская

100 игри с добри дела
Купи сега

Още по темата:

Мамо, дай ми 

7 важни съвета за успешната комуникация с децата ни

Как да възпитаваме децата си без наказания и упреци

Училище за детективи 1
Купи сега

Виж следващата новина
 Дъщеря ми си обува чорапогащника
Дъщеря ми си обува чорапогащника


Дъщеря ми си обува чорапогащника.


Вече 15 минути.


15 минути, но сме далеч от успеха.


И съботната сутрин е провалена – чорапогащникът ѝ стяга.


А нас вече ни чакат там, закъдето отдавна закъсняхме.