Животът е една дълга, дълга пътека.
Ето, ражда се детето, мама го взема на ръце и го носи по виещия се, светъл път и то гледа на света, защитено от любимата прегръдка, и не вижда нито опасности, нито страх, спокойно е, защото мама е вълшебница, и дори се унася в дрямка, докато мама върви неуморно напред.
Детето пораства и иска да ходи само, пристъпва неуверено, здраво стиснало ръката на мама, а тя го води по безопасни, широки тротоари, край зелени поляни и пясъчни площадки и то стиска ръката ѝ, защото ѝ вярва, а светът е толкова огромен и прекрасен. А после пораства още, пуска ръката и бяга напред, понякога пада, но мама винаги идва, изтупва дрешките, целува коляното, слага лепенка, а когато се умори – гушва го и го носи, а то заспива в ръцете ѝ, както преди.
И то пораства все по-голямо и по-голямо и понякога бяга твърде далеч, и се озовава в чужди, не толкова приветливи места, но мама е наблизо и го вика за обяд, зашива скъсаните дънки, дава му топъл чай и сандвич, а вечер го изслушва как ѝ разказва за тези странни, тъмни места, гали го и го утешава и то става все по-смело, защото знае, че тя винаги ще го намери, ще го вземе за ръка и ще го доведе вкъщи.
И ще дойде моментът, в който ще побегне към далечно, чуждо, непознато място и упорито ще продължава напред, нищо че гората става все по-тъмна и опасна – няма да може да се върне, защото нали е голям и е решил, че ще се справи, и ще чува как мама го търси някъде далече назад, но той няма да се върне, ще се справи сам и ще върви напред, понякога ще спира, понякога ще плаче от страх, но е длъжен да докаже, че вече не е малък и продължава да върви напред и напред.
Понякога тя е много близо до него, вика го разтревожена, иска да ѝ позволи да му помогне, да го прибере обратно, но не трябва, та нали той вече е голям и може да се справи и затова сякаш се скрива зад мътна, полупрозрачна стъклена стена, за да може да върви сам и да не може мама да го хване за ръка и да го отведе обратно вкъщи, и тя удря с длани по стената, притиска лице към нея, за да види – как е той, добре ли е, а той ѝ вика: „Стига, мамо!“, „Остави ме на мира!“, „Ти не разбираш!“, „Сам ще се справя!“.
Но тя не може да го остави. Там, в тъмната, чужда, самотна гора, зад твърдата, непробиваема стена, от която той се опитва да избяга, той има нужда да чува нейните стъпки. Едно далечно, упорито „туп-туп-туп“, което му казва, че тя, както и преди, е там, винаги.
Той задължително ще излезе от мрака, храсталаците ще разкрият пътечка, пътечката ще се превърне в път – широк и светъл, и той все така ще чува зад стената, при всяка своя крачка: „Туп-туп-туп, тук съм“.
И ще дойде моментът, в който той ще отговори на непрестанното почукване, ще се доближи до стената и от докосването му тя ще се разпадне, а зад нея ще има една вече немлада, тревожна, уморена жена, която го е следвала през тъмната гора въпреки неговото „остави ме“, въпреки неговата увереност. Тя е знаела, че той „може сам“ но въпреки това го е следвала. И той ще каже: „Мамо, но защо се тревожи толкова? Видя ли, че се справих!“.
И след много години, когато уверено и твърдо върви напред, изведнъж ще разбере, че е твърде тихо. Пътят е светъл и широк, той знае посоката, наоколо е безопасно и познато, на ръцете си носи дете, което отвисоко гледа прекрасния свят около себе си и заспива от сладка умора – но въпреки това липсва нещо. Изчезнало е ехото, това далечно, привично почукване зад стената. Няма ръце, притиснати към стъклото, никой не вика от дълбината на гората, никой не го търси.
И тогава той ще обещае на детенцето в ръцете си, че докато има сили и до последното си дихание винаги ще бъде до него. Зад каквато и стена да се скрие детето му, колкото и то да казва, че ще се справи само – той ще е наблизо. Ще го следва, ще пълзи, ако трябва, но винаги ще е там, зад стената, която ги разделя.
„Туп-туп-туп.“
Аз съм с теб.
Със специалното разрешение на автора Олга Нечаева, майка, предприемач и писател, която записва своите мисли на блога си: http://www.womanfrommars.com/
Още по темата:
Понякога плача за теб, мъничка моя
Веднъж летях в самолет с горящ двигател
