Всяко дете е различно - опитът на една майка с 4 деца

Всяко дете е различно - опитът на една майка с 4 деца

Чак сега, когато имам четири деца, се научих спокойно да реагирам на смелите заявления на другите родители, че: техните деца никога не биха си позволили нещо „такова“, техните деца не пият антибиотици, техните деца на 2 години рисуват човечета, а на 8 години правят 20 лицеви опори.

Аз спокойно отговарям: „75% от моите деца също не биха си позволили да направят това, 50% нито веднъж не са пили антибиотик, 25% се научиха да рисуват на 2 години, а половината спокойно правят не 20, а дори 25 опори.


Преди 10 години, когато бях млада майка на момченце на име Сашко, ми се струваше, че знам всичко за детското възпитание. А именно – че моето дете е пример за пълен родителски и педагогически неуспех и че моята кариера на майка, едва започнала, клони към безславен завършек.

Сашко растеше неуправляем, буен и до средното училище не показваше никакви художествени склонности или таланти. Изобщо.

Аз правех всичко, което можех, за да развия неговия интелект още от пелените – знаех наизуст методиките на Монтесори, Зайцев, Доман, Никитин, купувах списания със статии за детската психология, шиех играчки от плат, с формата на букви, пълни с ориз, пусках му класическа музика, показвах му албуми с картини от епохата на Ренесанса.

Но едва научил се да стои на краката си, моето първо дете се превърна в тиран, който със своите крясъци и безкомпромисност тероризираше цялото семейство. С него не можеше да се ходи никъде – и двата опита да отида на барче или ресторант се увенчаха с провал, неизядена храна и недоумяващи раздразнени погледи от страна на другите посетители.

Защото Сашенцето, интелигентното ми 1,5-годишно дете просто крещеше. Крещеше на гости, на публични места, крещеше и не слушаше навсякъде, където отидехме. Вкъщи той извади от строя цялата битова техника, до която стигаше, и дори развинти офис стола на баща си!

За година и половина, в която някак си успях да намеря начин за общуване с него, аз се изпълних със скептицизъм по отношение на много от методиките за ранно детско развитие – твърдо реших, че са измислени: а) за момичета; б) за достойни родители, а не такива провали като мен.

Когато бях майка само на момченцето Сашко, ми се струваше, че знам всичко за детското здраве. Сашко, който сега е на 11 г., по принцип не боледува. Никога. Изобщо. Едва му зарасна пъпчето, и вече го оставях голичък, само по пелена на едно одеялце на пода.

Детето растеше и се развиваше без шапки и чорапи, ядеше неограничени количества кърма, спа на нашето легло до 2 години и ходеше на море на палатки от 6-ия си месец. Никога не съм му гладила дрехите или пък стерилизирала шишетата.

Затова, когато познати мами се оплакваха, че децата им боледуват, аз имах много твърдо мнение по този въпрос: че сами са си виновни. Не е трябвало да ги обличат толкова много. И кърменето е трябвало да продължи най-малко до 1,5 години.

А после се роди момиченцето Катя. Ако Катя беше моето първо и единствено дете, аз неизбежно щях да се присъединя към майките, които стоят острани със своите спретнати и кротки дечица и наблюдавайки безобразната истерия на чуждите хлапета, ще кажат: „А моето момиченце никога не би си позволило да се държи така!“, и ще си поставят една голяма, дебела шестица в родителския бележник.

Катя беше от децата, за които пишат родителите, неосъзнаващи същността и мащаба на чуждите неволи: „Ама какво само си стоите вкъщи! Трябва малко да се разсеете! Слагайте детето в слинга и отидете на разходка, на изложба, на кино, на гости – стига сте се затваряли между тия четири стени, няма нищо страшно в това да излизате с детето!“

Катя от първите си дни още спеше в своето креватче, в друга стая (нещо немислимо за Сашко) и можеше с часове да си лежи и да разглежда висящите играчки, докато ние с брат ѝ си играем на килимчето в стаята.

Моята майчина самооценка стремително растеше. През първите 2 месеца от живота на Катя прекосихме с количка цялата Киевска и части от Черниговската област. Без проблем сядах в кафенета, дори водех Катя с мен в института и библиотеката.

Но на третия месец се случи нещо ужасно. Не само че дъщеря ми вдигна температура, но и започна да кашля! Бях сигурна, че това не може да бъде, че няма как да е истина – да давам някакви лекарства на детето си, да го водя на лекар…

Струваше ми се, че просто трябва да не се паникьосвам, да я кърмя повече, да я нося на ръце и всичко ще мине. Защото точно това съветвах другите майки, онези, с боледуващите деца.

Бях уверена, че не децата боледуват, а майките им си нямат по-важни занимания. Но кашлицата, неизвестно защо, не мина. Лекарката, предписала ни антибиотик преди седмица (Антибиотик? Никога!) каза толкова твърдо, че дори аз се стреснах: „Трябва незабавно да влезете в болница. Детето всеки момент може да развие пневмония“.

Прекарахме две седмици в болницата, биха ни инжекции и ни лекуваха с всякакви неща. Станах по-внимателна. Дъщеря ми боледува средно по веднъж на три месеца – всеки вирус, прелитащ край нас, се изкушава от нежното ми, крехко момиченце и Катя се разболява. И то как! Ако има температура, то тя не е под 39 градуса!

Гарантирани са ни поне две седмици вкъщи. Когато беше на 5 г., в края на пролетта, в жегите на май, когато нейния брат вече тичаше бос, Катя успя да хване двустранна бронхопневмония. На 7 години, през лятото хвана силна ангина. На 8 получи два пиелонефрита подред. 

Благодарение на Катя се научих да разчитам всякакви изследвания – на кръв и на урина, да правя инжекции за понижаване на температурата и да подготвям антибиотик на прах за инжектиране. Отлично ни познават най-малко в три от болниците в града. Защо? Какво не направих като хората? Отговор на този въпрос така и не получих.

И ето, пред мен се оказаха две напълно различни деца. Родени от едни и същи родители, хранени с еднаква храна, живеещи в една стая – и потресаващо, невъобразимо различни! Немислими, невъзможни за Сашо неща, сестра му прави с лекота, макар никой да не я е учил на тях.

В същото време овладяността, методичността и отговорността на сина ми са напълно чужди на „летящата в облаците“ Катя. Голямата ми дъщеря почти не ходеше на градина и можеше с часове да седи и да подрежда пъзели (единственото, което Сашко правеше с пъзелите, беше да ги яде до определена възраст) и рисуваше потресаващи картинки. Можеше да ме слуша да ѝ чета книжки от сутрин до вечер.

Някак си сама, без чужда помощ се научи да чете и да пише. А първите 6 месеца на ученика Сашко бяха истинско изпитание за всички! От детската градина на сина ми ни дадоха препоръка за „индивидуално“ обучение и честно казано, на 7 години той все още не беше готов за училище. По инерция продължих още няколко години да се смятам за майка неудачница и все се оправдавах пред учителките, но в V клас стана ясно, че Сашко е доста добър по математика.

Нещо повече, той започна да чете дебели томове детска класика, както и да рисува интересни инженерни чертежи и топографически карти. Много исках синът ми да се занимава с нещо, но той не харесваше нищо, докато не пробва карате.

За 4 години синът ми стигна не малки успехи, получавайки син пояс и плочки на корема. Синът ми порасна и се превърна в истинска опора в семейството – сдържан, отговорен, способен сам да измие чиниите, да приготви вкусна закуска, да смени гума на колата и да направи куп други полезни неща. И главното – той е много добър и отзивчив.

Когато Сашко беше в първи клас, родих Ефросиния и Никита. От първия поглед върху двамата стана ясно, че те изобщо не приличаха на брат и  сестра или всъщност на каквито и да е роднини.

Русокосата, синеока и чипоноса Ефросиня по характер се оказа пълен антипод на по-голямата си сестра (нежна, тиха, ранима) и в пъти по-спокойна от Сашко на тази възраст. Ако Сашко постигаше желаното с викове, Фрося използва къде-къде по-изтънчени и артистични способи. Тя е бойна, уверена в себе си и много вредна. Тя единствена от четирите ми деца, когато им направя строга забележка, ме гледа директно в очите и пита: „Какво толкова е станало, мамо?“.

Гледайки Ефросиния, много често ми се иска да възкликна: „Моята дъщеря никога не би си позволила да направи такова нещо!“. В същото време, когато Ефросиния започне да рисува, на всички ни спира дъхът от увереността, с която пухкавите ѝ пръстчета нанасят щрихи и линии! Нейният брат близнак Никита, роден само 7 минути по-късно, е тъмноок (единствен от четиримата), с изразени скули, тих, упорит и обидчив. Гледайки тази двойка, разбираш, че сякаш виждаш двете половинки на едно цяло, дотолкова се допълват един друг.

Никита прилича на умален персонаж от филм, който гледах – тих, меланхоличен тип, склонен към не съвсем законни постъпки. Той предпочита сестра му да води, а той да я подкрепя непоклатимо. В аквапарка на рождения им ден пуснахме Ефросиния по „възрастната“ пързалка, от което тя не само че не се уплаши, а прие със сериозно одобрение, казвайки, че „не е страшно и е хубаво“.

В същото време Никита, оборудван с пояс, едва-едва успя да се пусне по бебешката пързалка от височина 1,5 метра и категорично отказваше да се заеме с по-сериозни развлечения.

Когато бандата от малолетни разбойници навърши 2 години, реших да ги дам на детска градина. Дълги години бях върл противник на всякакви подобни заведения. Големият ми син ходи на градина около 1,5 години и много страдаше. Но обстоятелствата в живота и работата ми се подредиха така, че не ми оставаха други варианти.

Катя ходи около година и страдаше още повече. Детската градина беше най-страшното (освен болницата), което се беше случило в живота ѝ до момента. Сашо и Катя не харесваха колективни занимания, сутрешни гимнастики, игри в кръг и изобщо социални активности.

Разбира се, след няколко седмици свикнаха и спряха да плачат сутрин, но аз продължавах да плача в ума си – от мисълта, че на децата ми не им е мястото там. 

„Ще ги пусна най-рано на 6 години – в предучилищна група“ – мислех си аз, неразбираща родителите, които толкова хвалят градината. И изведнъж – пълен шок. Козленцата едва навършиха 2 години, наскоро бяха започнали да сядат на гърне и не умееха да се обличат сами – а аз ги водя на ясла.

Но се оказа, че в природата съществуват и деца, за които детската градина е истинско наслаждение. В този момент осъзнах, че като майка нищичко не разбирам от деца и родителство.

Някога смятах, че за да не боледува едно дете, е необходимо просто да го закалявате и да не давате антибиотици при първата кихавица. Това работеше точно с половината от децата ми!

Някога, макар и не задълго, смятах, че истериите на улицата, крясъците и ужасното поведение зависят изцяло от родителското възпитание. Действително аз успях да възпитам едно дете, което никога не е викало нито на улицата, нито вкъщи!

Някога смятах, че режимът на хранене и сън е отживелица, но опитът ми с близнаците показа, че ако нямат режим, то скоро ще останат и без майка. Точно в 9 часа вечерта вкъщи се бие отбой, а в 7 сутринта е ставането. А само преди няколко години вкъщи всеки лягаше, когато пожелае, и спеше, докато му се спи. Това ми се струваше много прогресивно и демократично.

Някога смятах, че всяко дете има талант, който се проявява от ранна детска възраст и това зависи само от родителската настойчивост. Оказа се, че всичко е много индивидуално и родителската настойчивост трябва да се насочи към това детето да чувства безусловната любов от мама и тате, независимо от постиженията му.

Сега разбирам, че независимо от солидния си опит аз не мога да посъветвам никого за нищо. Всички деца са различни и се получава така, че най-вероятно само мама знае какво е необходимо на нейното дете и кое е „правилно“ във възпитанието и лечението му.

Всъщност май това е единственият съвет, който мога да дам, без да се съмнявам в собствената си правота.

Автор: Даря Ятценко, Източник

 

 Още по темата:

Типове деца и съвети за тяхното възпитание - част 1

Послание към себе си - преди 15 години

Как да разговаряме с децата си - 5-те езика на любовта