Имам съседка, чийто син е по-голям от Алиса с цял месец. Не сме приятелки, дори не сме особено близки. Понякога се засичаме и си разменяме по няколко изречения. И не е ясно защо не сме се сприятелили. Децата ни са на една възраст, живеем в един вход, имаме еднакви интереси, почти връстници сме. Перфектно, нали? Но не се получава.
Получи се така, че съседката роди флегматик, а аз някаква избухлива смес между сангвиник и холерик. Все се каня да я попитам какви витамини е пила по време на бременността и все забравям. Или по-скоро не успявам. Не успявам едновременно и да питам, и да тичам след Алиса, която, като види камион, се опитва да се скрие в кофата за боклук.
Условно да назовем спокойното ѝ дете Пепи. Пепи е съвършено различен от дъщеря ми. Ако случайно се окажем на една площадка, виждам как Пепи се разхожда бавно, сериозно и замислено. Разглежда пясъка, внимателно рови с пръчка в пръстта, като прави всичко това в радиус от 2 метра от майка си, и винаги е съгласен. Вкъщи? Добре, вкъщи. На люлката? Добре, на люлката. Стой тук! Добре, тук ще си стоя и никъде няма да ходя.
При Алиса всичко е точно обратно и затова никога не ми се отдава възможност да побъбря със съседката. Аз непрекъснато се мятам насам-натам из площадката и изобщо не ставам за събеседник.
От самото раждане на Пепи дневният му сън протича по следния начин – той седи и тихичко си играе с играчките, докато в един момент пада върху тях и сладичко задрямва. Родителите го пренасят до креватчето му, в което той продължава безоблачно да спи.
Той винаги и всичко яде, докато дъщеря ми Алиса плюеше храната, размазваше я по стената и неистово крещеше ДАААААЙ, Пепи се научи тихичко, но отчетливо да произнася думи като „крокодил“ и междувременно отгледа прекрасни, пухкави бузи. Пепи сам се отказа от кърменето на 10 месеца, защото предпочиташе зеленчукови пюрета и котлети.
Това лято за пореден път случайно се засякохме на асансьора. Бях без Алиса. Докато разговаряхме, Пепи стоеше кротко до майка си и не правеше никакви опити да избяга нагоре или надолу по стълбите. Изобщо не се заинтересува и от асансьора. Беше мълчалив, спокоен и неподвижен. И тогава съседката ми сподели, че двамата с него ще ходят в Испания на море. Тогава той беше на година и осем месеца… Аз повдигнах увисналата ми до пода челюст и с ужас попитах: „Как! Ама не се ли притесняваш“. „Че от какво да се притеснявам?“ – на свой ред се изненада тя. А аз погледнах отново Пепи и си помислих: „Всъщност наистина от какво…“.
Да пътуваш с Пепи, е все едно да пътуваш с интерактивна кукла, която има няколко комплекта красиви дрехи и вградена функция „хапване-акане“. Върнаха се щастливи и отпочинали, а Пепи, разбира се, не беше се разболял от нищо. След месец отидоха още веднъж на море и там той отново не се разболя. Когато Пепи беше на десет месеца, ходи на Октобърфест в Германия и на зададения с ужас от мен и мъжа ми въпрос: „И как беше? Той какво прави там?!“, съседката спокойно отговори: „Е как какво – спа…“. Пепи просто беше проспал целия Октобърфест, спокойно разположил в количката пухкавите си бузи.
Пепи е перфектното дете подарък, но майка му не го знае, защото човек разбира някои неща само когато има с какво да сравнява.
И знаете ли какво е интересното? Аз я разбирам. Напълно. Вярвам, че това наистина се случва. Вярвам, че има деца, които не се нуждаят от постоянното ти внимание. С които спокойно можеш да работиш от вкъщи, да ходиш сама в тоалетната, да четеш книги и дори да се занимаваш с релаксираща йога. Пепи ще си играе с играчките и кротичко ще си заспива. Има такива деца. Това е до темперамент и заслугата на родителите тук е нулева.
Но!
Съседката изобщо не ме разбира. Тя не проумява защо ми е необходим режим – та нали детето заспива навсякъде! Как така не може внезапно и извън режима да отида на зоологическа градина, като пътьом нахраня детето с пържоли в колата, и как е възможно моето дете да яде само вкъщи, и то в определено време. Тя изобщо не разбира, че то не яде месото и плюе зеленчуците. Не вижда кое му е сложното да летиш 3 часа със самолет с 1,5-годишно дете. Тя не проумява откъде се вземат всичките тези истерии и капризи.
А след двугодишно четене на всевъзможни форуми и общности, свързани с родителството, аз забелязах, че това е масово. Майките на по-активните деца (тези, неспящите, крещящите, истеричните, злоядите и т.н.) разбират и приемат факта, че децата също са хора, различават се едно от друго и че спокойните деца съществуват, а не са измислица. Тези майки са най-толерантните. А майките на кротките деца (от рождение спящи, ядящи, самостоятелни и т.н.) казват:
- Ама какви са тези глупости! Не е вярно! При мен не беше така! Децата – това е пълно щастие. А всички вие, дето само се оплаквате, просто не ставате за майки!
Защо така, мами?
ПП Аз все не се решавам да се сприятеля със съседката, защото ми се струва, че Пепи ще получи главоболие от моята Алиса и нищо чудно да спре да заспива върху играчките си от прекомерни впечатления.
Източник: Alice in wonderland
Още по темата:
!Забранено е копирането, предаването, разпространението и съхраняването на част или на цялото съдържание на този текст, в каквато и да е форма, без предварителното писмено съгласие на „Клевър Бук“ ООД.
