Появяването на дъщеря ми несъмнено разшири схващането ми за щастие.
Или по-точно – редките моменти, в които не съм с нея, неочаквано обогатяват моята представа за щастие. Когато бях млада, никога нямаше да повярвам, ако ми бяха казали колко остро, почти физическо може да е усещането от това да пия чай в кухнята.
В чистата кухня.
В чистата празна кухня. Където няма хора, играчки, обелки, парченца пластилин, начупени клечки за зъби и разсипани мъниста.
Щастието от празния хладилник, където има само три кисели млека, яйца и праскови.
Разкошът да ходиш гол в собствения си дом, ако ти е твърде топло.
Щастието да седиш, просто да седиш на дивана.
И никой да не лежи върху теб, върху главата, ръцете, краката ти. И изобщо моментите, в които тялото ти принадлежи само на теб – гърдите, мишниците, ръцете, косата.
Когато никой не върти главата ти в необходимата посока, защото „ама ти не гледаш внимателно!“. И никой не залепя с тиксо пластмасово пони към крака ти.
Преди истински бих се развеселила, ако ми кажеха, че щастието, това е тишината. Не музиката. Не разговора с близък по дух човек. Тишината. Да я слушаш тази тишина, колко е огромна и прекрасна.
Можеш да я слушаш час и два, и три. Можеш да се събудиш в пет сутринта и пак да я слушаш, защото знаеш, че поне до 7 няма кой да я наруши.
Щастието е също свободната глава.
Защото обикновено в главата ти през цялото време има някого и изведнъж го няма. Не за дълго. И не трябва да проверяваш дали си е написал домашното по математика, какъв проект има по природознание и какво пише в бележника.
Гладен ли е този човек, студено ли му е, или пък твърде горещо, не е ли време да му се сменя памперсът, трябва ли да се купят по-големи количества плодово пюре, време ли е за разходка, спи ли му се, трябва ли да се пусне пералнята, докъде сте с ваксините, има ли нужда от нови обувки, а зимно яке…
Навън е 32 градуса, липите цъфтят, а ти седиш и мислиш за зимно яке.
Майчината тревожност е странно нещо и понякога приема причудливи форми.
И това е щастие – когато всичко това изчезва от главата ти – за няколко дни. Дори да се опиташ да се вслушаш, чуваш само тих шепот някъде надалеч.
Внезапно и съвсем неочаквано щастие – когато изядеш последните череши сам. А не ги отстъпиш на някого. И хем го правиш с удоволствие – отстъпването, а и не го обичаш този плод чак толкова, но да можеш да ги изядеш сам – това си е щастие.
Щастие е, когато времето ти не се разтяга на още двама или трима души. А си е само твое.
Щастие е да не трябва да бъдеш пример на някого, защото никой не те гледа. И ако поискаш, може да закусиш с шоколадови бонбони. Или да си хапнеш препечена филия в леглото.
Ако пък решиш, може да си зарежеш мократа кърпа на пода в банята. Мокра. На пода. Кърпата си е твоя, когато искаш, тогава ще си я прибереш.
Ако някой някога ми беше казал, че щастието – това е мокра кърпа на пода на банята, щях да си помисля, че този някой съвсем е откачил.
Но реално погледнато, родителството е най-добрият начин човек да разбере философския принцип за празнотата – тя никога не е толкова празна, колкото изглежда.
А също и християнския принцип на смирението.
А също и будисткия принцип на страданието.
Просто трябва да потърпим. Някакви седем-осем години и цялото това знание ще е в джоба ти. Заедно с един куп части от лего и мъниста.
Източник: Анастасия Рубцова
Още по темата:
Към родителите с малки деца: Нека да съм този, който го казва високо и ясно
