Когато бях малка, си мислех, че всички възрастни са умни, а всички деца – еднакви.
Но да се съсредоточим върху децата.
Спомням си как преди време гледах някакво момченце, което истерично се тръшкаше в магазина, защото иска шоколад, и презрително си мислех – ха, просто родителите му хич ги няма във възпитаването. В един дом, в който по рафтовете има книги, а във въздуха се носи класическа музика, децата не изпадат в истерия. Те просто отместват леко томчето с Шопенхауер и питат учтиво: „Мила мамо, може ли да хапна малко шоколад?“.
Гледах момиченце, което налага приятелчето си с лопатка в пясъчника, и си мислех – ха, моето дете никога няма да бие никого с лопатка. Никога, никого с нищо. В дом, в който се слуша класическа музика, и т.н.
А после родих две деца, едно след друго, по бързата процедура.
И оттогава девойката с лопатката идва в сънищата ми. Тя ме налага с лопатката и с гласа на Шопенхауер пита: „И какво? Получи ли си го? Получи ли си го? Ти просто не умееш правилно да ги възпитаваш!“.
Това, че не умея правилно да възпитавам, беше само първото от много открития.
Това, че всички деца – изненадааа! – са различни, следващото.
Ето например да вземем момиченцето Саня.
В стаята е пълен хаос. Хайде, казвам аз, да приберем. Сутрин прибираме, вечер – гледаме филмчета.
Момиченцето Саня честно си подрежда стаята и вечер гледа филмче.
А сега да вземем момченцето Серьожа. То в началото пита колко филмчета ще може да гледа, ако си подреди стаята. Като правилно предполага, че е добре да се договориш предварително за цената. После обаче започва да се пазари. Той с удоволствие вдига скандал, защото според него две филмчета са крайно недостатъчни и той се нуждае от три. Защото, мамо, три филмчета е по-добре от две, нали така, мамо?
След това Серьожа строи замък, рисува динозавър и си говори с плюшената мишка. После идва и ме информира, че „Сельожека е много умолен, колемчето му иска да яде, очите искат да гледат филмче, а лъчичките и клаченцата нямат силички“.
А аз не знам как да го накарам да си подреди стаята. Поздравявам те, о, момиченце с лопатка.
Или да вземем за пример доктора и ваксините.
Момиченцето Санечка се бои от доктори и инжекции. Тя пищи и се извива. Тя се бори като лъв и не прави никакви компромиси. Момиченцето Саня е един достоен боец. На мен се е метнала – казва гордо мъжът ми. А аз не знам как да ѝ помогна да спре да се страхува от иглите.
Или да вземем прословутото „какминаденятти“.
Момиченцето Санечка много обича да разказва как е прекарала деня си. Как сутринта е влязла в училището. Срещнала е Нина, после заедно са отишли да закусват. Закуската не е била особено вкусна, после са имали математика, после са ходили до лафката и така, накратко, разказът продължава 40 минути.
Момченцето Серьожа не ни глези с излишна информация.
„Пълво татко ме заведе на гладина, закуска, аз набих Максим, Максим наби мен, после спах, после тати дойде.“
Момиченцето Саня обича да крие бонбоните си в красива кутийка и после да си ги гледа и брои от време на време.
Момченцето Серьожа обича да излапва своите бонбони и после да краде чуждите от красивата им кутийка.
Саня вади сладкото от кифлата и яде само тестото.
Серьожа вади сладкото от кифлата и яде само сладкото.
Серьожа спи следобед по два часа.
Саня не спи през деня от 2-годишна.
Саня никога не е пъхала в устата си монети, топчета и дреболии. Никога, никога, никога.
Серьожа продължава да ни радва и досега. Наскоро глътна монета и започна да посинява. Добре че сестра ми бързо го обърна и енергично изтръска монетата от него.
Дали децата са различни, или аз просто съм лоша майка? Не знам, не знам… А момиченцето с лопатката закачливо ми маха с ръка :)
А също винаги съм мечтала да правя курабийки с децата си. Нали знаете тази идилична картина, в която мама е в красива престилка, а до нея две вчесани деца, които изрязват коледни сладки с формички.
Направих три опита.
Първия път се установи, че формичките, с които разполагам, са опасни. Ако ги натиснеш върху тестото от обратната страна, можеш да се порежеш. В резултат Саня оля цялата кухня с кръв, аз треперих цялата, а формичките отидоха на боклука.
Да направя втори опит, се осмелих, когато се роди и леко отрасна Серьожа. С нови, безопасни, пластмасови формички. В процеса стана ясно, че Серьожа много обича тесто. Само да отместех поглед и Серьожа ядеше от тестото. Накрая всъщност не ни стигна материал за курабийките.
Третия път звездите бяха на наша страна. Никой не се поряза и не ака сурово тесто в следващите два дни.
Просто се наложи да мия кухнята, коридора, себе си и децата около половин ден след това. И накрая реших – абе, голяма работа, като не готвим заедно!
И подозирам, че момиченцето с лопатката се смее отнякъде…
Източник: Светлана Багиян
Още по темата:
