„Остави ги – да се оправят сами!“
Всеки път, когато чуя тази реплика, някое хлапе налага дъщеря ми, тя реве и ме гледа уплашено, а аз възпитано се опитвам да възразя на родителя на малкия наглец.
Решила съм обаче от следващия път да зарежа любезността и да заложа на откровеността. Например: „Мацка, така ли ще ми казваш, ако пратя големия си син да издърпа ушите на твоя дребосък?“, или още по-искреното: „Спри го веднага, за да не го спра аз!“.
Репликата за оставянето да се оправели сами съм я чувала от всякакви родители – глупави, умни, непознати и приятели, и винаги се чудя къде е логиката в това предложение.
Да поразсъждаваме малко – детето ми го пердашат пред очите ми/вземат му играчката/изблъскват го от люлката.
То, естествено, търси помощта ми, аз обаче с възпитателна цел упорито гледам настрани и се правя, че не забелязвам. Резултат – уплашено и вероятно наранено дете, но по-лошото – разочаровано от тази, която непрекъснато твърди: „Аз ще бъда винаги до теб, разчитай на мен!“.
И още един научен урок – по-силният и по-грубият побеждава. Когато видиш такъв, или отстъпи, или стани още по-груб и по-силен от него, за да го надвиеш. Бррр, ужас…
Аз постъпвам винаги по един и същи начин – отивам и защитавам детето си. Възстановявам справедливостта – малка, незначителна за нашите възрастни очи справедливост, но с огромно значение в малките умове.
Спирам другото дете и му обяснявам защо не трябва да се прави така. Ако не иска да ме слуша, просто отстранявам детето си от него.
Ако родителите са уголемени копия на детето си – отстранявам се от конкретната пейка, а ако се наложи – и от конкретната площадка.
А вие как постъпвате в подобни ситуации?
Още по темата:
Моля, не помагайте на децата ми!
Борбата за пейката, или съвети за успешно общуване на Площадката
Думите, които не трябва да пропускаме да казваме на децата си
