Училище и пандемия - а вие тревожите ли се?

Има ли родител, който не си е задавал въпросите:

Как се чувства детето ми в тази ситуация? Страхува ли се от вируса? Липсват ли му приятелите? Как ще му се отразят още зимни месеци учене и стоене вкъщи?

Лично мен началото на учебната година ме ужасяваше, защото всички варианти бяха пълни с негативи:

Ако ситуацията с вируса наистина е много сериозна.

Защо тогава тръгват на училище? Абсурдно е да се разчита, че ще има някаква реална дезинфекция в училища със стотици деца от 6 до 14 години. Влизали ли сте в училище по време на междучасие? Всички тичат, пълзят, падат, стават, крещят, кихат…

Добавянето на маски по никакъв начин няма да промени това, просто и те ще се включат в тези дейности – за мятане, бърсане, удряне дори…

Ако ситуацията с вируса е тревожна, но като цяло не много по-тежка от вирусните епидемии, които обхващат училищата всяка година.

Защо тогава непрекъснато четем за деца, които носят вируса (дори не са болни, просто са носители), и над главите ни тегне опасността от затваряне на училищата? Някой някога информирал ли ни е за заразените от грип Б?

Защото ние, родителите, знаем статистиките – стигало се е и до 80% болни от един клас през февруари. А иначе кихането, кашлянето и сополите са си факт от септември до май.

Защо ще се затварят училища и ще се преминава към дистанционно обучение? Това не е ли крайна мярка, която би трябвало да се наложи при много (като количество и тежест) заболели?

Дори при грип Б ваканциите са около 2 седмици – много по-тежко ли протича при децата този вирус, отколкото другите? И ако е така – минаваме на точка 1: Защо тогава тръгват на училище?.

Тревожеше ме и все още ме тревожи тегнещата възможност за дистанционно обучение. Колкото и да подкрепях усилията на учителите и децата през трите месеца, които вече преживяхме, не мога да твърдя, че това обучение е пълноценно.

Децата ми откровено скучаеха и бързо намериха начин, по който да изпълняват „дистанционните“ изисквания с минимални усилия. Липсваха им контактите с децата, общуването, приятелствата, дори караниците.

И така.

Първият учебен ден мина точно в рамките на пълното противоречие, което цари от март месец насам.

Имаше ред, който да осигури дистанция, но никой не го спазваше – родителите оживено обсъждаха пандемичната обстановка, децата, зажаднели за общуване, тичаха и си играеха.

Първото нещо, което направи дъщеря ми, като стъпихме в училищния двор, беше да кихне в маската си, после да я размаха приветствено към съучениците си и докато ѝ кажа нещо, да се прегърне с 1–2 деца… След малко вече всички бяха извадили маските си и разглеждаха закачливите десени отблизо, а след още няколко минути ги закачиха на китките си и започнаха да се пердашат с тях…

Вече минаха няколко учебни дни и освен лекото объркване кой клас точно от кой вход излиза нещата не са много по-различни отпреди. Децата са щастливи и се наслаждават (дори може би повече) на приятелите си и училището. Опитват се да спазват новите правила, но не успяват много. Нашата тревожност не се е предала и те просто продължават да се радват на детството си.

Надявам се това да продължи, а ние, възрастните, да намерим най-добрия начин това да се случва.

А вие тревожите ли се?

Автор: Мая Бобева-Атанасова