Стоях на опашката за регистрация на летището в Дубай. Семейството ми се връщаше вкъщи след края на януарската ваканция. Около нас естествено имаше няколко руски семейства с малки деца и боже мой, какъв срам беше това!
Няма да преразказвам подробно, но можете да си представите майките в анцузи, които викат по децата си: „Млъкни вече! Стой на едно място! Какво само се въртиш? Сега ще извикам полицая!“. А татковците с идиотските шапки с козирки, които заплашително ръмжат: „Престани!“, и дърпат децата си за ръцете така, все едно това не са техни деца и не са ръце, а някакви никому ненужни израстъци. Винаги ми е било много страшно и непонятно какво да направя в такива ситуации. Намесих се само веднъж. Приближих се до една такава майка и тихо, почти на ухото ѝ казах, че съм от Социалните служби и ако продължава така да се държи, нещата ще завършат зле за нея. Тя ме погледна, сякаш съм заразноболна, но престана да подвиква. Може и да не бях права, но бях със сина ми и ми стана много съвестно пред него, че седя безучастно, и ми хрумнаха само два варианта – или да постъпя, както постъпих, или да започна да ѝ крещя, че е ужасна идиотка.
И после се оказах в самолет с горящ двигател. Спомням си такива полусънни отрязъци, все едно накъсан видеоклип – проверяваме си фейсбука, вземаме такси до летището, стоим на гишето, къде ми е паспортът, хайде, поиграй на телефона малко… Моля? Излитаме, да. Вече си се вглъбил в бордното списание, в топ 10 на най-интересните места в Прага. Но внезапно светлината в салона изгасва, а от прозореца виждаш яркооранжеви пламъци. И изведнъж се събуждаш. И така исканото и толкова трудно достижимо състояние „тук и сега“ те връхлита с ужасна сила. Вече няма нищо друго, освен реалността. А тя е такава: носиш се с огромна скорост в тъмнотата, затворен в метална кутия, на височина 12 000 метра от земята. На кутията ѝ гори двигателят, а… къде е детето ти? По дяволите! До теб е. Спи на съседната седалка.
Еротичен мъжки глас съобщава нещо, но всички толкова се страхуват, че няма да разберат, че в крайна сметка нищо не разбират. Някой извиква: „Какво? Какво каза?“. И в салона се надига ропот: „Двигателят гори… Повредени проводници… Гори… Турбулентност…“. Някой скача и се втурва към стюардесата за повече информация. Но стюардесите вече не са усмихнати феи, разнасящи газирани напитки. Все още се усмихват, но вече виждаш, че са роботи, които действат по някаква предварително зададена програма. Те непрекъснато повтарят: „Моля, върнете се на местата си. Моля, върнете се на местата си“.
Обърнаха самолета, за да се върнем на летището, от което излетяхме, но вече бяха изминали час и половина. И сега отново трябва да летим час и половина с горящ двигател. В салона има постоянно движение, на някой му е лошо, започва нетърпимо да мирише на повърнато. Някой ръмжи, някой хлипа, някой истерично говори на непознат език, почти всеки се опитва да включи мобилния си телефон – и после го изключва. Няма смисъл.
И посред този дяволски концерт изведнъж чуваш от различни кътчета на самолета: „Браво, позна!“, и пляскане. „Следваща буквааа… Ю!“ Постепенно хората в салона се изтощават, умълчават се, продължават да се страхуват, но шепнешком, сякаш за да не изплашат надеждата и да не попречат на пилота. Но не млъкват бодрите гласове: „Неее! Не позна!“ – и искрящ детски смях. „Докъде стигнахме? Аха… Хайде да се крием под одеялото и да си светим с фенерче. Хайде, ти дръж фенерчето! Как се казваш?“ – попитал Карлсон Дребосъчето. „Въпреки че всъщност се казвам Сванте Свантесон.“ – „А аз, колкото и да е странно, се казвам Карлсон. Просто Карлсон. Здравей, Дребосъче!“
Те, тези родители, в тази страшна тъмнина, озарена само от горящия двигател, се държаха така, сякаш нищо лошо не се случва. Те се шегуваха, смяха се, гъделичкаха децата си, четоха книжки и се опитваха да гледат последната серия на „Смешарики“, докато айпадът не издъхна. А когато батерията му свърши, те започнаха да разиграват края на серията – всички членове на семейството, дума по дума повтаряха думите на анимационните герои. А аз седях и си мислех: „Аз нямаше да мога така. Аз нямаше да мога. Това са някакви идеални, извънземни родители“.
Защото тогава на мен ми провървя. Детето ми проспа всичко. Докато обратният полет продължаваше, повече от всичко се страхувах, че той ще се събуди и аз няма да мога да плача, забила глава в седалката пред мен, а ще трябва да бъда идеален родител. Затова се страхувах мълчаливо, не мърдах, вкопчила пръсти в подлакътниците, опитвайки се да си припомня всички игри и всички весели истории, които знам. Наложи се дори да го будя, когато се приземихме, и той много се разстрои, че напразно сме летели три часа и сме се върнали на същото място.
Извадиха ни от самолета, върнаха ни обратно на светлото дубайско летище и безплатно ни нахраниха с някаква невероятна храна. Ние бавно се съвземахме, чакахме да подготвят другия самолет, а аз все си мислех:
„Кои са те? Какви са тези вълшебни родители? Къде са? Искам само да ги зърна. Нали летях с тях“. Ето там пият чай китайците, на които им прилоша. Ето тук седи със затворени очи момичето, което плака.
А ето и тази ужасна майка в анцуга, прибира в чантата си книгата „Карлсон, който живее на покрива“.
Източник: Блог Вера Дорофеева
Още по темата:
