Всички мои синове

Всички мои синове

Например, когато беше на 2, му пораснаха къдрици. Тежки, гладки, които можеш да навиеш на палеца си. И когато плачеше, винаги плачех и аз, всеки път, дори причината да беше незначителна дреболия, все едно че границата между телата ни все още не беше напълно ясна и мъката на единия преливаше с лекота в другия.

Проникваше като през мембрана. Все едно че имахме общ обмен на вещества и чувства. Заспеше ли, на мен започваха да ми се затварят очите. Когато си порязах палеца, той се събуди в съседната стая и запищя.

В семейните албуми от онова време има само негови фотографии. Той си лежеше в пелените, а аз правих стотици еднакви снимки: ето – спи с присвити към коремчето крачета, ето – сбърчи вежди, ето – отвори очи и смръщи нос, готов да се разплаче.

Неясните бебешки гримаси, неразбираеми за страничните наблюдатели и за мен неразличими сега, тогава имаха огромна ценност и аз щраках ли щраках, все едно се досещах, че няма как да запомня и запазя. Че ще го загубя.

И ги загубих всичките: първо бебето, скъпоценно и крехко, розово и хлъзгаво във ваната, докато го къпех. После малкото момченце с меки бузки, което тича срещу мен с разтворени ръце, и кльощавия тийнейджър, който упорито избягва докосванията ми. И 20-годишния младеж, който се изнесе от вкъщи и говори с мен по телефона неохотно, все едно че сме далечни познати.

Те изчезваха незабелязано, един след друг и аз нито веднъж не успях да хвана момента на прехода, но във фотоалбумите има хиляди доказателства за всяка моя загуба.

Скоро ще стане на 24 и всеки момент отново ще изчезне и ще се появи друг, който все още не познавам. И пак няма да забележа как ще се случи това. Просто ще ги обичам всички, моите бъдещи различни синове на 28 или на 35, или на 40 години.

С дълга коса, без коса, женени за някаква глупачка, слаби и дебели, разведени или щастливи и целуващи крачетата на новородените си деца, ще ги обичам. Без каквито и да е условия. Естествено.

Само не разбирам къде изчезна момченцето ми. Малко, светлокосо, къдраво, с тънко гласче, което се бои от тъмнината и малко заеква на съгласните букви, което ме гушка силно и шепне в ухото ми: обичам те като тигър. Не, като слон! Кога си отиде и защо не помня как това се случи? Липсва ми. Най-силно ми липсва именно той.

 

Автор: Яна Вагнер

 

Още по темата:

12 майки на синове разказват

Защо момчетата имат повече проблеми в училище

39 причини, поради които синът ми не иска да яде