А вие като родител, готови ли сте за новата учебна година?

За много деца есента е време за раздяла с родителите, напускане на сигурното убежище на дома и навлизане в широките двери на „света“. Независимо дали тръгват на ясла, детска градина или на училище, предстоящата раздяла поражда тревожност у децата, но най-вече у самите родители. Можем да разгледаме адаптацията към новата есенна програма от друг ъгъл – като един емоционален процес, който първо „се случва“ с родителя и оттам преминава у детето, влияейки на всички останали участници в процеса – възпитатели, учители, връстници.

За детето родителят е „посланик“ на света, а неговите нагласи, отношение и чувства осъзнато, но най-вече неосъзнато се предават на детето и изграждат детската представа за света като за едно сигурно и безопасно или обратното – враждебно и опасно място. Емоционалното състояние на родителя задава „тона“ на раздялата. От него детето се ориентира дали е в безопасност или не. Децата се раждат еволюционно подготвени да разчитат безпогрешно знаците на средата, за да преценят дали са в опасност. Тяхната първа среда е социално-емоционална и се състои от родителите (неслучайно малките бебета проявяват най-голям интерес към човешките лица). Когато родителят е измъчван от безпокойства, тревоги, вина и отрицателни чувства по повод на предстоящата раздяла, независимо дали ги проявява външно, децата усещат заплаха за сигурността си и още по-силно търсят близостта и утехата на фигурата на привързаност – родителя.

Ето и някои нагласи, които могат да ни помогнат (а следователно и на децата ни) да преминем по-леко през този турбулентен преходен период:

Вярвайте в детето. Доверете му се, че може да се справи. Очакванията на родителя са като самоизпълняващи се пророчества. Децата винаги долавят тези очаквания и се опитват да ги оправдаят. Ако ги смятаме за безпомощни и неспособни, те ще се държат като такива, пропускайки възможността да развият умения за справяне и да укрепят самоуважението си.

Доверете се на учителите и другите възпитатели. Отнасяйте се към тях с уважение и благодарност. Никой не може да даде на детето този най-висок стандарт на грижа, който ние, майките, можем. Но това не трябва да е основание да ги задържаме при себе си вечно. Другостта, различността, общуването с трети лица и авторитети е безценно и незаменимо за децата ни.

„Детето е готово, когато майката е готова.“ Готова да го пусне. От себе си. Много често родителят задържа детето при себе си, опитвайки се чрез него да осъществи себе си, да удовлетвори някакви свои потребности, да си придаде усещане за стойност и значимост, да се справи със собствената си тревожност (чрез контрол). Нека не „обсебваме“ децата си и им позволим да живеят техния живот – не нашия. Да потърсим други смисли извън децата.

Децата имат право да се страхуват от новото и неизвестното, да изпитват и изразяват своите чувства и ние трябва да уважим това тяхно право – не като ги залъгваме, отвличаме от чувствата им и опитваме да ги спасим на всяка цена, а като приемем, допуснем и понесем спокойно тези чувства, създавайки безопасно пространство за тях.

Опитайте се да не позволявате на вашите негативни спомени и страхове от детството, свързани с посещение на детска градина/училище да определят настоящите ви решения. Много често родителите приемат, че децата им ще изпитат същите чувства, и се опитват да ги „спасят“ превантивно. Но децата ни са отделни хора и това, от което се нуждаят, може да не е същото като това, от което сме се нуждаели ние. Запитайте се: дали не се опитвам чрез детето да си дам нещо, което ми е липсвало?

„Вярвай в Бог, но си връзвай камилите“ – гласи една арабска поговорка. Вярвайте в детето, но се погрижете то да е развило достатъчно умения за самостоятелност, които да му позволят да вярва в себе си и да не се чувства безпомощно и зависимо на новото място.

Погрижете се за себе си. Няма по-добър начин да се погрижим за децата си от това да се погрижим за собственото си физическо и психическо благополучие. Правете нещата, които обичате. Практикувайте дишане или други техники за осъзнатост. Работете върху справяне със собствената си тревожност.

Доверието (или недоверието), което имаме към света, е едно дълбоко вътрешно усещане, което предаваме на децата си. То е най-ценното нещо, с което можем да ги „екипираме“ за успешна адаптация към всякакви обстоятелства. Натам трябва да са насочени в най-голяма степен нашите усилия.

Автор:

Eлена Петрова - майка на три деца, юрист и кандидат-магистър по психология. Автор на статии и Фейсбук страница, посветена на осъзнато родителство – „За Майките и Хората“. Автор на книгата „Очакваме близнаци